При съприкосновението с якия череп на мъжа телефонът се разби на парчета. Онзи рухна по очи на пода, явно в безсъзнание. Черната му коса бързо се сплъсти от кръвта, рукнала от раната на главата. За миг Лу Ан остана легнала на пода, после се надигна. Ръката й бе изтръпнала от удара по масичката. От падането задните й части бяха натъртени, а главата й пулсираше от сблъсъка със стената.
— По дяволите! — изруга, като с мъка се опитваше да се изправи на крака и да запази равновесие. Каза си, че миг по-скоро трябва да се махне оттук. Да грабне Лиса и да хукне с все сила, докато издържат краката и дробовете й. Зрението й се замъгли и почувства как очите й се завъртат в орбитите.
— О, господи — простена в предчувствие на онова, което щеше да я сполети. Устните й се разтвориха и тя падна на пода в безсъзнание.
8
Лу Ан не знаеше колко дълго е била в несвяст. Кръвта, изтекла от раната на брадичката й, още не бе засъхнала, тъй че едва ли бе припаднала много отдавна. Ризата й бе разкъсана и окървавена; едната й гърда се бе измъкнала от сутиена. Бавно седна и се пооправи колкото можа със здравата си ръка. Обърса брадичката си с длан и опипа резката; бе с неравни ръбове и болезнена. С усилие стана на крака. Едва си поемаше дъх от преживяната психическа травма и от физическата болка.
Двамата мъже лежаха редом; едрият непознат още дишаше, личеше си по неритмичното повдигане и спускане на корема му. За Дуейн Лу Ан не бе сигурна. Отпусна се на колене и се помъчи да напипа пулса му, но напразно. Лицето му бе сиво, може би от мрака в помещението. Отиде да светне лампата, но стаята пак си остана сумрачна. Отново коленичи до него и внимателно докосна гърдите му. Повдигна ризата му, но бързо я спусна, тъй като й прилоша от вида на многото кръв.
— Господи, Дуейн, какво си направил? Дуейн, чуваш ли ме? Дуейн?
На слабата светлина успя да види, че от раната вече не тече кръв — знак, че сърцето му вероятно бе спряло да бие. Опипа ръката му — все още бе топла, ала пръстите му вече изстиваха. Погледна към останките от телефона. Нямаше как да повика линейка, а на Дуейн май не му бе и нужна вече. Все пак трябваше да се обади на полицията, за да се разбере кой е другият човек, защо беше намушкал Дуейн с нож и се бе опитал да убие и нея.
Когато Лу Ан се изправи, забеляза малка купчина пликчета, скрити до този момент зад мазната кутия с пилешки крилца. По време на суматохата се бяха разпилели на земята. Лу Ан се наведе и вдигна едно. В полиетиленовата обвивка се виждаше бял прах. Наркотици.
Тогава чу скимтенето. Господи, къде беше Лиса? Ала и друг звук се разнесе в тоя момент. Лу Ан се извърна със секнал дъх. Ръката на едрия мъж се движеше, той понечваше да се надигне. Щеше да я нападне! Изпусна пликчето и се втурна към коридора. Грабна със здравата си ръка Лиса, която запищя, щом видя майка си, изхвръкна през външната врата и силно я затръшна зад себе си. Мина тичешком покрай колата, после се спря и се обърна. Грамадата плът, която бе цапардосала с телефона, не се беше показала от вратата. Поне още не. Премести поглед към колата. Ключовете в стартера примамливо проблясваха на слънцето. Колеба се само миг, след което и двете с Лиса се озоваха вътре. Лу Ан включи двигателя и на заден ход излезе на пътя през калта. Само минута й трябваше да овладее нервите си, преди да се качи на магистралата към града.
Сега вече си обясняваше неочакваното богатство на Дуейн. Продажбата на наркотици явно бе по-доходна от обира нето на коли. Само че Дуейн бе станал алчен и сигурно бе задържал част от стоката или парите за себе си. Кръгъл глупак! Трябваше да се обади на полицията. Дори Дуейн да беше жив, в което тя се съмняваше, щеше да го спаси само за дълъг престой в затвора. Но ако пък бе жив, не можеше да го остави да умре. За другия изобщо не се интересуваше. Искаше й се само да го бе ударила още по-силно. Даде газ и хвърли поглед към Лиса. Детето седеше с широко разтворени очи и ужасът още личеше в треперещите му устни и бузки. С ранената ръка прегърна дъщеря си, като прехапа устни от болката, причинена й от това леко движение. Чувстваше врата си като прегазен от кола. И тогава очите й попаднаха върху клетъчния телефон. Отби от пътя и го грабна.
След като бързо се ориентира как работи, тя започна да набира 911. После бавно прекъсна телефона. Погледна пръстите си. Трепереха толкова силно, че не можеше да ги стисне в юмрук. Също тъй бяха покрити с кръв и вероятно не само собствената й. Внезапно започна да й просветва, че лесно можеше да се окаже замесена в престъпление. Макар да се бе раздвижил, мъжът като нищо можеше да се е станал отново и да е умрял. Тя самата знаеше, че това щеше да е убийство при самоотбрана, но щяха ли да го повярват другите? Търговец на наркотици, А тя караше неговата кола.