— Смятам сама да си платя този билет. Освен това мислех, че си сгоден за Мери Ан Симънс.
— Бях, ама миналата седмица. — Боби я огледа от горе до долу с нескрито възхищение. — Дуейн е голям тъпанар.
Лу Ан пъхна лотарийния билет дълбоко в джоба на джинсите си.
— Често ли го виждаш напоследък?
— Не — поклати глава Боби. — Последните дни нещо бяга по тъча. Чувах, че се навъртал към окръг Гуинет. Някакъв бизнес ли върти там, що ли.
— Какъв бизнес?
Боби сви рамене.
— Не знам, но не ща и да знам. Нямам ли си работа, та да бера грижа за такива като него.
— Чувал ли си да е спечелил някакви пари?
— Сега като се замисля, май оная вечер размахваше на показ едри банкноти. Може да е спечелил от лотарията. Ако е така, готов съм да се гръмна. Дявол го взел, тя прилича досущ на теб — възкликна Боби и помилва Лиса по бузката. — Ако размислиш и се навиеш да разделим печалбата или да се оженим, обади се. Свършвам работа в седем.
— Довиждане, Боби.
От един обществен телефон наблизо Лу Ан отново избра номера и Джаксън пак вдигна след първото позвъняване. Съобщи му десетте числа от билета си и чу шумоленето на хартия отсреща, докато той ги записваше.
— Прочети ми ги още веднъж, бавно — каза той. — Както разбираш, сега не бива да допускаме грешки.
Тя му ги прочете и той ги повтори за проверка.
— Добре — заяви Джаксън. — Много добре. Трудната част мина. Сега се качваш на влака, правиш си пресконференцията и отплаваш към залеза.
— Тръгвам за гарата веднага.
— На гара Пенсилвания ще те чака човек, за да те отведе в хотела.
— Мислех, че отивам в Ню Йорк.
— Така се казва гарата в Ню Йорк, Лу Ан — нетърпеливо обясни Джаксън. — Човекът, който ще те посрещне, има твоето описание, както и на Лиса. — След кратка пауза добави: — Предположих, че ще я вземеш.
— Без нея не мърдам никъде.
— Не съм искал да кажа, че възразявам. Разбира се, че можеш да я доведеш. Надявам се обаче, че не си посветила Дуейн в плановете си за пътуването.
Лу Ан преглътна мъчително, когато си спомни за пропитата от кръв риза на Дуейн, за това как бе паднал от канапето и не бе помръднал повече.
— Дуейн няма да идва — съобщи тя кратко.
— Отлично. Пожелавам ти приятно пътуване.
Автобусът остави Лу Ан и Лиса пред железопътната гара в Атланта. След телефонния си разговор с Джаксън тя бе спряла в един супермаркет да купи някои неща за себе си и Лиса. Покупките бяха в чанта, преметната през рамото й, а скъсаната й риза бе заменена с нова. Каубойска шапка и тъмни очила скриваха лицето й. В тоалетната бе почистила и превързала раната си от ножа и сега не я усещаше толкова болезнена. Отиде на гишето да си купи билет за влака до Ню Йорк. И точно тогава Лу Ан допусна голяма грешка.
— Името ви моля — попита служителката. Лу Ан тъкмо усмиряваше мрънкащата Лиса и отвърна механично:
— Лу Ан Тайлър.
Веднага щом го изрече, дъхът й секна. Погледна чиновничката, която припряно вкарваше информацията в компютъра. Лу Ан вече не можеше да я промени, защото щеше да възбуди подозренията на жената. Горещо се надяваше тоя пропуск да не й докара фатални последици. Виждайки, че Лу Ан пътува с бебе, жената й препоръча спално купе „делукс“.
— Има едно свободно с отделен душ и всички удобства — поясни тя.
Лу Ан бързо се съгласи. Когато извади парите изпод подплатата и отброи за билета, а останалите банкноти пъхна в джоба си, жената изненадано повдигна вежди.
Забелязала реакцията й, Лу Ан се усмихна насреща й.
— Спестяванията ми за черни дни. Но си казах, защо да не им се порадвам още сега и да не ида да разгледам Ню Йорк.
— Приятно прекарване — пожела жената. — Но бъдете внимателна. Там не бива да се разхождате с много пари в брой. С мъжа ми направихме тази грешка при посещението си преди години. Не бяхме стояли и пет минути на гарата, когато ни обраха. Трябваше да моля майка ми да ни прати пари, та да се приберем.
— Благодаря, много ще внимавам. Чиновничката погледна зад Лу Ан.
— Къде ви е багажът?
— Не обичам да пътувам с много багаж. Пък и там имаме роднини. Още веднъж благодаря. — И Лу Ан пое към перона.
Жената я изпрати с поглед, а когато го отмести от нея, се стресна от мъжа, който се бе появил сякаш изневиделица и сега стоеше пред гишето й.
— Еднопосочен билет до Ню Йорк, моля — любезно изрече Антъни Романело и погледна крадешком към отдалечаващата се Лу Ан. Наблюдавал бе как Лу Ан купи лотарийния си билет в дрогерията на бензиностанцията и как после бе говорила по телефона, макар да не бе рискувал да се приближи достатъчно, за да чуе думите й. Фактът, че сега заминаваше за Ню Йорк, бе изострил любопитството му до крайност. Той самият имаше много причини да иска тя да напусне този район колкото се може по-скоро. Макар задачата му да бе приключила, не мислеше да се откаже от проследяването й. Още повече, че той самият живееше в Ню Йорк. Възможно бе просто да бяга заради труповете в караваната. Но може би имаше още нещо. И то нещо сериозно. Взе билета си и тръгна към перона.