Джафи му благодари с облекчение и напъха банкнотите в портфейла си. Той напусна хотела и по улица „Ту До“ стигна до хотел „Каравел“ където паркира. Влезе и помоли служителя на рецепцията да му осребри чек. И тук служителят го познаваше добре и след кратко посещение в кабинета на управителя, той му осребри чек за четири хиляди пиастри.
Тъкмо напускаше хотела, когато рязко се спря на входа, усещайки, че сърцето му бие като лудо в гърдите.
Един полицай бе застанал до червения Дофин, с гръб към Джафи. Явно, оглеждаше колата.
Ако това се бе случило преди няколко часа, Джафи просто щеше да се подразни, да иде до полицая и да го попита какво гледа, но сега дребният човек в униформа изплаши Джафи до такава степен, че той едва се сдържа да не побегне.
Замръзна на мястото си и започна да наблюдава полицая, който бавно мина пред колата и разгледа табелката с номера й, а след това се отдалечи лениво, с пръсти, пъхнати в колана на кобура, и се запъти към друга кола, паркирана по-нагоре по улицата.
Джафи си пое дълбоко дъх. Почувства огромно облекчение. Слезе по стълбите, отключи колата и седна в нея. Погледна часовника си. Беше седем и двайсет и пет. Обърна колата към реката, мина край Морския клуб, където на терасата няколко души си пиеха питиетата преди вечеря, прекоси моста и се насочи към пристанището. Спря до малката декоративна градинка край моста, паркира колата и отиде в градината. По това време на денонощието бе пуста, с изключение на двама виетнамци, момче и момиче, които седяха прегърнати.
Джафи седна по-далеч от тях, в сянката на едно дърво. Запали цигара. Сега беше моментът да реши какво да прави. Имаше известна сума пари. Трябваше да се измъкне от Виетнам. Не можеше да се надява, че ще успее да го направи без помощ. За миг си помисли дали да не тръгне веднага към границата с надеждата да стигне до Пном Пен, където сигурно щеше да успее да вземе самолет до Хонконг. Но рискът бе прекалено голям, а трудностите — много. Ако не бяха диамантите, бе готов да поеме риска. Но щеше да е много глупаво, помисли си той, точно сега, когато имаше потенциално състояние в джоба си, да предприема прибързани стъпки. Той бе сигурен, че има начин, ако намери необходимите връзки, да се сдобие с нови документи за самоличност и изходна виза. Разбира се, трябваше да промени външния си вид. Това едва ли щеше да представлява трудност. Можеше да си пусне мустак, да си изруси косата, да си сложи очила.
Често бе чел за хора, които се сдобиват с фалшиви паспорти. Но как точно става това, нямаше никаква представа. Вероятно щеше да е по-лесно да се сдобие с фалшив паспорт от Хонконг и да му го донесат тук, отколкото да се опитва да го получи в Сайгон.
Той се раздвижи нервно и изтърси пепелта от цигарата си.
Към кого да се обърне за фалшив паспорт? Не познаваше никого в Хонконг. Не се сещаше за никой и в Сайгон. Тогава си спомни Блеки Ли, собственика на клуб „Парадайз“. Това бе възможност, но можеше ли да му има доверие? Когато гръмнеше новината, че Хаум е бил убит, а диамантите са изчезнали, дали Блеки щеше да го издаде? Дори да можеше да му се довери, дали Блеки можеше да му намери фалшив паспорт? Имаше ли връзки в Хонконг?
Джафи съзнаваше, че с тази работа не може да се бърза. Може би щяха да минат няколко седмици, преди да се появи и най-малък шанс да се измъкне от страната. Какво щеше да прави, докато чака? Къде можеше да иде, докато полицията го търси?
Той бе сигурен, че до утре сутринта щяха да започнат да го търсят. Тази нощ трябваше да се скрие. Обаче къде?
Най-подходящият човек, който би могъл и би пожелал да го скрие, беше Нан, но той се колебаеше дали да я намеси. Не познаваше виетнамския Наказателен кодекс, но бе сигурен, че всеки, който подпомага убиец, ще попадне в беда, и въпреки всичко, ако не намесеше нея, кого би могъл да намеси?
Каза си, че си губи времето. Трябваше да се облегне на нея — щеше да се срещне с нея и да поговорят. Тя живееше в тристаен апартамент с майка си, чичо си и тримата си братя. Често се оплакваше, че няма никаква възможност да остане сама, но може би тя познаваше някого, може би щеше да й дойде някоя идея.
Той се изправи и се запъти към колата си.
Момчето и момичето, седнали на пейката, изобщо не го погледнаха. Те бяха твърде погълнати един от друг, за да усетят неговото присъствие.
Като ги погледна, така щастливи, забравили всичко, в своите сигурни, безоблачни мечти, Джафи изведнъж усети, че е по-самотен от всякога.