— Не искам да говоря с тях. Предпочитам да говоря с вас. Ако ми дадете 20 000 пиастри, ще ви кажа коя е тя.
— Значи я познавате?
Изрисуваните вежди пак се повдигнаха.
— Може би.
— Не е в моя власт да ви платя парите — каза Хамбли. — Но ще придвижа молбата ви по съответните канали. Коя е тя?
Ан Фай Уа повдигна рамене.
— Забравила съм. Много съжалявам. Това ли е всичко? Моля да ме извините.
— Виж какво, драга — каза Хамбли и изведнъж влезе в ролята на сурово ченге. — Можеш да избираш, но ще кажеш или на мен, или на Службата за сигурност. Ще кажеш или на мен, или на тях!
Изражението на Ан Фай Уа остана непроменено, но бързият й ум веднага усети опасността. Ако този американец кажеше на Службата за сигурност, че според него тя има някаква информация, веднага щяха да я отведат в Главната квартира и да я разпитат. Знаеше какво се случва на хора, които нямат особено желание да говорят. Нямаше намерение да се остави да й нашарят гърба с бамбукови пръчки.
— А наградата?
— Казах ти, че ще придвижа молбата ти по съответните канали. Не мога да обещая нищо, но ще положа всички усилия.
Тя се поколеба. Погледна го и като видя решимостта му, каза:
— Името й е Нан Ли Куон. Не зная къде живее. Вуйчо й се занимава с предсказване на бъдещето край гробницата на Маршал Ли-Ван-Дует.
— Благодаря — каза Хамбли. — Как изглежда вуйчо й?
— Дебел, с брада.
Хамбли вдигна шапката си.
— Ще говоря с него — каза той и тръгна към вратата.
Ан Фай Уа смачка цигарата си и с мудна крачка го изпрати до вратата.
— И няма да забравите за наградата, нали, лейтенанте?
— Няма да забравя.
— Може би ще ми се обадите някоя вечер?
Той й се усмихна широко.
— Може и да се обадя.
Тя хвана най-горното копче на униформата му и започна да го разглежда. Лицето й бе съвсем близко до неговото.
— Вуйчо й няма да се появи около гробницата преди три часа — каза тя. — Имате достатъчно време. Може би ще пожелаете да останете малко?
Хамбли леко отстрани ръката й. Докосването на хладните й пръсти накара сърцето му да забие по-силно. Тя бе определено привлекателна, помисли си той. Искаше му се да остане.
— Друг път, скъпа — каза й той извинително и се усмихна. — Имам работа.
Той полуотвори входната врата, спря се и я погледна още веднъж. Тя го гледаше, без да трепне, а очите й бяха пълни с обещания.
Той бавно затвори вратата и се облегна на нея.
— Ами, може да остана малко.
Тя се обърна и тръгна към една врата, а Хамбли, без да откъсва поглед от тежките й, полюшкващи се бедра, тръгна след нея.
2
Уличният търговец, чието име беше Ченг-Сю, трябваше доста да почака, преди да застане най-накрая пред инспектор Нгок-Лин, но чакането не му дотежа особено. Движението в оживеното помещение го очароваше и с известно напрежение той се чудеше дали някой от дългата опашка чакащи да дадат информация, щеше да го изпревари и да вземе наградата, преди да е дошъл неговият ред.
Когато Ченг-Сю застана пред инспектора, той каза твърдо, че е дошъл за наградата.
— И защо смятате, че трябва да ви я дадем? — попита инспекторът, гледайки възрастния човек с присвити очи и горчивина, изписана на умореното му лице.
— Видях американеца в неделя вечер — каза Ченг-Сю. Седеше в колата си пред клуб „Парадайз“. Беше някъде след десет часа.
Инспекторът наостри уши. Това бе първата информация, която получаваше за последните стъпки на Джафи, откакто бе седнал на тази маса.
— Какво правеше той?
Ченг-Сю премигна.
— Седеше в колата си.
— Каква кола?
— Малка червена кола.
— Колко време седя в колата си?
Ченг-Сю пак премигна.
— Не много.
— Колко? Пет минути? Десет? Половин час?
— Може би половин час.
— Какво стана после?
— После дойде момичето и той слезе от колата — каза Ченг-Сю, като се напрегна до край. — Той й даде някакви пари и тя влезе в клуба. После излезе, качи се в колата и заминаха.
Инспекторът премести погледа си. Не искаше търговецът да види колко е възбуден.
— Какво момиче? — попита той с безразличие.
Ченг-Сю повдигна слабите си рамене.