На вратата се появи майката на Нан.
Тя каза на инспектора, че дъщеря й е излязла. Не знаела къде е отишла. Сигурно ще се върне около обяд, ако не, значи ще си дойде в шест часа.
Инспекторът остави един от хората си в апартамента. Каза му да изчака Нан да се върне, а майка й да не напуска жилището по какъвто и да е повод до пристигането на дъщеря й.
Когато инспекторът си тръгна, неговият човек седна на пейката до вратата и запали цигара. Майката на Нан го гледаше ужасено. След известно време на мъжа му омръзна да пуши. Той заключи вратата и започна да разглежда жилището — отваряше и затваряше шкафове, обръщаше съдържанието на чекмеджетата, докато майката на Нан го наблюдаваше със страх.
Джафи се изненада и се зарадва, когато вратата се отвори и на нея се появи Нан. Стори му се, че тя изглежда уморена и по целувката й позна, че е нервна. Заведе я до леглото и седна на него, като я дръпна да седне и я прегърна. Разказа й за срещата си с Блеки. Не спомена за полицая.
— Заминаваме утре вечер — каза той. — Следващата сутрин ще сме в Хонконг.
Нан се поколеба, преди да каже:
— Не можем ли да изчакаме два дни, Стийв? Тази сутрин ходих при оракула и той ми каза, че следващите два дни са много лоши за мен. Моля те, нека да изчакаме. След тези два дни всичко ще бъде наред. — Тя го гледаше напрегнато и очакваше той да се ядоса и да я среже нервно, но вместо това, той й се усмихна широко.
— Виж какво, Нан, ако искаш да станеш американска гражданка, ще трябва да се откажеш от суеверията. Това ти е проблемът — суеверието. Оракулите могат да са важни за едно малко виетнамско момиче, но за американка, те не могат да имат значение.
— Разбирам — каза безпомощно Нан. Тя толкова много искаше да спечели одобрението на Стийв и да му направи нужното впечатление. Изведнъж се почувства съвсем сигурна, че никога няма да види Хонконг. Нали гледачът й бе казал, че следващите два дни ще бъдат най-критичните в живота й. — Не е ли възможно да се изчака?
— Не, всичко е уредено — каза Джафи. — Ти не бива да се тревожиш за нищо. Всичко ще бъде наред. — Той се отпусна назад върху леглото, притегли я към себе си и започна да я целува.
Нан затвори очи и се опита да се отпусне под ласките му, но умът й се бе свил от страх, така както една малка мишка се свива, за да избегне лапата на котарака.
— Виж какво, защо не останеш при мен тази нощ? — каза Джафи. — Защо да ходиш в Сайгон? Утре вечер тръгваме. Ще останеш ли?
Той се надигна на лакът и леко плъзна пръста си по очертанието на носа, после по устните и по брадичката й, без да откъсва очи от нея.
— Не мога да остана — каза тя и поклати глава. Трябва да подготвя майка ми, че заминавам. Имам още много работа. Трябва да си опаковам нещата. Не мога да тръгна, без да се сбогувам с братчетата си.
Семейството! — помисли си Джафи с раздразнение. То е като верига на краката на човек, който трябва да бяга. То е като одеяло, което задушава всеки импулс.
Беше доволен, че няма семейство, нямаше майка, която трябва да се подготви, че заминава, нямаше братя, на които да каже довиждане.
Раздразнението се изписа на лицето му и той повдигна рамене.
— Е, добре. Това си е твоето семейство. Блеки ще дойде утре вечер в десет. Той ще те доведе при мен. Всичко е уредено.
— Ще бъда готова — каза Нан.
— В единайсет ще се срещнем до полуразрушения храм, след това той ще ни откара до някакво място, където може да кацне хеликоптер. Веднъж да стигнем до Крати ще бъдем в безопасност.
Поради растящото предчувствие за опасност, което не й даваше мира, тя нежно пое в ръце лицето на Джафи, усмихна му се и му каза:
— Ще може ли да се любим малко, Стийв? Сега… За последен път… — тя замълча, после добави — преди да стигнем в Хонконг.
Той я погледна озадачен.
— Ти още се страхуваш, нали? — каза той и започна да разкопчава туниката й. — Не трябва да се плашиш. Всичко ще мине добре. Сигурен съм. Трябва да ми имаш доверие.
Тя му се отдаде така, както не беше му се отдавала досега. Сякаш отчаяно се опитваше да изрази любовта, която изпитваше към него, така че да остави неизличим спомен в съзнанието му, нещо, с което винаги да си я спомня в предстоящите години, когато трябваше да живее без нея.