Полковникът не проявяваше никакъв интерес към мъртвия полицай. Същата сутрин той бе имал доста смущаващ разговор с Лам-Тан. Лам-Тан го бе предупредил, че времето му бързо изтича. Един от шпионите на Лам-Тан в президентството му бе казал, че групата, която се противопоставя на генерала, най-накрая е успяла да го убеди да вземе мерки срещу него. До края на седмицата щяха да го свалят от поста шеф на Службата за сигурност. Щяха веднага да го освободят, но човекът, който щеше да поеме поста, бе в Париж и до неговото завръщане след три дни, не можеха да вземат никакви мерки срещу полковника.
Три дни! — мислеше си полковникът, и слушаше разсеяно доклада на инспектора. Ако този слух се окажеше верен, значи му оставаха само три дни, за да се добере до диамантите и да се измъкне от страната.
— Къде е това момиче за танци? — попита той. — Още колко ще трябва да чакам?
— Тя ще се прибере у дома си около шест — каза инспекторът. — В шест часа и десет минути тя ще бъде в тази стая.
Полковникът го погледна с блеснали очички.
— Ще запомня думите ви — каза той. — Ако тя не е тук в шест и десет, вие ще съжалявате, че сте се родили.
Последва пауза, след това инспекторът каза:
— Този Блеки Ли откара брат си до летището тази сутрин. Брат му отлетя за Пном Пен. Билетът му е отиване и връщане и той ще си дойде утре сутринта. Тези двамата знаят нещо за Джафи. С цялото си уважение ви моля да ги арестуваме и разпитаме.
Полковникът поклати глава:
— Още не — каза той. — Дайте ми момичето. Тя ще ми каже всичко, което искам да зная. Просто ми намерете момичето.
Тринайсета глава
1
Нан се събуди от дълбок сън. Продължи да лежи неподвижно, впила поглед в дървения таван, заслушана в шумовете от пътя, който минаваше край къщата.
В стаичката бе много горещо. Тя се чувстваше замаяна и отпусната. Обърна глава към Стийв, който спеше до нея. После бавно седна, за да не го разбуди и погледна ръчния му часовник на масичката до леглото. Беше четири часа. Тя се отпусна обратно на възглавницата с доволна въздишка.
Автобусът за Сайгон тръгваше в пет и петнайсет. Щеше да пристигне на Централния пазар в шест без петнайсет. Още преди шест щеше да си е вкъщи и да приготви вечеря за братята си.
За момента страховете й се бяха стопили. Джафи я бе любил така красиво, че тялото й бе изпитало доволство, а умът й — покой. Тя протегна дългите си, боси крака, въздъхна сладостно и сложи ръце на малките си гърди.
Стийв се размърда. Отвори очи, премигна и като я видя, се усмихна.
— Здравейте, госпожо Джафи — каза той и отпусна ръката си върху нея. — Колко е часът?
Тя го погледна прехласната. Едва ли би могъл да й каже нещо по-хубаво от това „Здравейте госпожо Джафи“.
— Още е четири.
Той плъзна ръка под раменете й и я притегли към себе си.
— Колко ще се радвам да се махна оттук — каза той, като я галеше замислен. — Още трийсет и един часа. Толкова е странно, че животът на човек може рязко да се промени за няколко часа. След трийсет и един часа ние с теб ще сме на хеликоптера. Возила ли си се някога на хеликоптер?
— Не.
— И аз не съм. Това ще е първото от много неща, които ще изживеем заедно. — Той видя тревожното изражение в очите й, поклати глава и се усмихна. — Първото нещо, което ще направим, като стигнем в Хонконг, ще бъде да намерим един адвокат, който да се погрижи за семейството ти. Ти се тревожиш за тях, нали?
— Малко ще им бъде мъчно, когато ги напусна.
— Ще го преживеят. — Той замълча за малко после продължи. — Не искаш ли да останеш тук при мен? Дядо ти може да иде и да каже на семейството, че заминаваш с мен, за да се оженим. Ще му дам пари за такси. Хайде, Нан моля те, остани. Нека се опознаем по-добре. Ще имаме трийсет и един часа в тази стаичка, за да си поговорим. След трийсет и един часов разговор в тази стаичка сигурно ще се познаваме доста добре, нали?
— Да.
Изкушаваше се да остане. Толкова е странно, помисли си тя, когато съм с него не ме е страх. Когато той ме прегръща, аз наистина вярвам, че ще замина с него в Хонконг, че ще отседнем в най-хубавия хотел, ще имам собствена кола и перлена огърлица, както той обеща. Не, че ми е необходимо нищо друго, освен него самия.
Тя се бореше с изкушението да остане. Тримата й братя не обичаха дядо й. Тя така и не знаеше защо. Нямаше да може той да иде и да им съобщи, че тя заминава от Сайгон и дълго няма да ги види. Те разчитаха на нея, тя щеше да им липсва. Неин дълг бе да им обясни защо ги напуска.