Внезапен звук прекъсна мислите му и той замръзна, с туптящо сърце. Някой чукаше на задната врата!
Остана неподвижен, почти не дишаше, напрегнато се ослушваше.
Последва още едно леко почукване и той чу, как задната врата изскърцва и се отваря.
Обзе го паника и той прескочи тялото на Хаум, за да стигне до кухнята, като затвори след себе си вратата на дневната.
Донг Хам, готвачът, се бе изправил на най-горното стъпало и предпазливо надзърташе през полуотворената врата на кухнята.
Двамата мъже се гледаха.
Донг Хам изглеждаше много стар — кафявото му лице представляваше мрежа от бръчки, като намачкан пергамент. Рядката му бяла коса стърчеше на кичури във всички посоки от кокалестия му череп. И от брадата му стърчаха кичури бели косми. Носеше черно сако с висока яка и черни панталони.
Дали беше чул вика за помощ на Хаум? — почуди се Джафи. Възможно беше да го е чул, защо иначе е дошъл тук? Той никога не влизаше в къщата. Неговото място бе готварницата от другата страна на двора, но сега той се канеше да влезе и Джафи бе сигурен, че ако не беше реагирал така бързо, старецът щеше да се намъкне и в дневната.
— Какво има? — попита Джафи, давайки си сметка колко прегракнало звучи гласът му.
Донг Хам потриваше загрубялата кожа на дланите си. Черните му воднисти очи се местеха от Джафи към вратата на дневната и обратно.
— Търсят Хаум, господине — каза той. Говореше френски бавно и лошо. Той отвори докрай вратата и застана встрани, така че Джафи виждаше добре двора и готварницата.
На сянка до готварницата бе застанала млада виетнамка. Бе облечена в бяло и конусовидната й сламена шапка закриваше лицето й. За миг Джафи си помисли, че това е Нан и сърцето му замря от изненада, но тогава момичето вдигна глава и той видя, че е годеницата на Хаум.
Джафи често бе виждал това момиче да чака с азиатско търпение Хаум да приключи работа. Хаум му бе казал, че има намерение да се ожени за нея, когато завърши курса по политическа просвета.
Досега Джафи не бе обръщал внимание на момичето. Само смътно бе отчитал присъствието й, когато отиваше да извади колата от гаража, но сега внимателно се взря в нея, давайки си сметка колко опасна можеше да се окаже тя за него.
От колко ли време беше тук? — почуди се той. — Дали и тя бе чула вика на Хаум?
Момичето изглеждаше съвсем младо. Косата й бе вързана на опашка, която висеше като черно дебело въже чак до тънката й талия. Той си помисли, че за виетнамка тя е твърде незабележима и непривлекателна.
От напрегнатата й стойка и от разтревожените й, вперени напред очи, Джафи се увери, че тя е чула вика, но дали бе познала гласа на Хаум?
Изведнъж Джафи усети, че и момичето, и старецът го гледаха враждебно и подозрително, въпреки че и двамата се чувстваха доста несигурни и изплашени.
Джафи каза първото нещо, което му дойде наум:
— Хаум излезе. Изпратих го да помага у един приятел, който дава вечеря. Няма смисъл да го чакате. Ще се върне много късно.
Донг Хам слезе бавно заднешком по трите стъпала, които водеха към кухнята. Сбръчканото му лице бе съвсем безизразно. Джафи хвърли един поглед към момичето. Тя бе навела глава и сламената шапка закриваше лицето й.
Той отиде до задната врата и внимателно я затвори. Приближи се до прозореца и през един от процепите на щората надникна в двора.
Старецът гледаше затворената врата с празен поглед и нервно потриваше загрубялата кожа на ръката си. Момичето също гледаше към вратата. Тя каза нещо. Старецът се запъти към нея с бавни тътрузещи се крачки. Започнаха да си бърборят — гласовете им звучаха високо и пискливо в жежката тишина на двора.
Не особено сполучлива лъжа, помисли си Джафи с безпокойство, но най-доброто, което бе могъл да измисли при тези обстоятелства. Трябваше да каже нещо. Наистина от време на време изпращаше Хаум да помага на някой от приятелите му, когато организираха някое празненство. В такива случаи Хаум винаги обличаше черното си памучно сако и черните панталони. Винаги отделяше известно време, за да се подготви. Беше му приятно да излиза по тези поводи и се хвалеше пред Донг Хам къде отива.