Докато моторът ревеше и ръмжеше по прашния път към Бен Кат, Джафи продължи да мисли за Нан. Все още имаше на разположение пет часа и половина, преди да пристигне хеликоптерът. Много неща можеха да се случат през това време.
Чарли трябваше да спре веднъж или два пъти, за да разгледа картата. Той каза на Джафи, че пистата не е далеч оттук, но вече наближаваше седем часа и почти се стъмваше, когато Чарли най-накрая откри точното място.
Той видя, че мястото е добро и закътано. Дебелата бамбукова ограда се простираше в полукръг около изоставено оризово поле, което бе изгоряло от слънцето и се бе превърнало в спечена маса от тъмна кал, много подходяща за кацане на хеликоптер. Оризовото поле бе скрито от пътя с дървета и храсти. Докато колата се друсаше върху твърдия път, черни и лимоновожълти пеперуди, големи колкото прилепи, излитаха от бамбуковите дървета, а на притъмнялото небе тревожно кръжаха бели чапли. Чарли спря колата и излезе навън. Джафи, чийто крака бяха изтръпнали, а цялото му тяло го болеше и беше сковано от тежкото пътуване, също излезе от колата.
— Трябва да подготвим два големи огъня — каза Чарли. — Пилотът трудно ще открие това място. Когато го чуем да се приближава, ще запалим огньовете.
— Той ще пристигне чак след четири часа — каза Джафи. — Има предостатъчно време. Как полицията откри, че се крия в къщата на стареца?
— Забелязали са те на прозореца — каза Чарли, припомняйки си какво бе казал Йо-Йо на Блеки. — Има обявена награда за този, който даде някаква информация за теб. Селянинът, който те е видял, поискал наградата.
Джафи се прокле за собствената си небрежност.
— А ти как разбра всичко това? — продължи той.
— Блеки има добър приятел в Главната квартира на Службата за сигурност — излъга Чарли.
— Какво ще правят със стареца?
— Не се безпокой за него. Нищо няма да му направят. Вестникът, в който е публикувана обявата за наградата, не се продава в Тудомо. Откъде би могъл да знае, че полицията те търси?
Джафи леко се поотпусна. Това бе новината, която искаше да чуе, затова толкова лесно я прие за чиста монета.
— А Нан? Къде е тя?
— Тя е в безопасност — каза Чарли. — Сега е при Блеки. Когато се стъмни, Блеки ще я доведе тук. — Той се поотдалечи. — Трябва да съберем дърва за огъня.
Двамата мъже се разделиха и започнаха да събират съчки и суха трева.
Докато се занимаваше с подготовката на огъня, Чарли се чудеше дали ще успее да убеди американеца да замине без Нан. Бе рисковано. Можеше да откаже. Чарли осъзна, че за него ще бъде по-безопасно да го убие, преди хеликоптерът да пристигне. Не можеше да го убие, ако Уоткинс е тук. Уоткинс щеше да го изнудва до края на живота му.
Той погледна през оризовото поле към мястото, където работеше Джафи. Масивната фигура на американеца се открояваше на фона на потъмняващото небе.
Чарли реши, че трябва да изчака, докато се стъмни окончателно. Тогава ще вземе пистолета, ще го скрие така, че да му е под ръка и когато се приближи достатъчно до Джафи, ще го застреля в упор. Ще каже на Уоткинс, че пътникът му е размислил и е решил да не идва. Той ще отиде с Уоткинс до Крати. Утре по това време ще бъде в пълна безопасност в Хонконг с диаманти на стойност два милиона долара.
Доволен бе, че трябва да се занимава с подготовката на огъня. Това го отвличаше от мисълта за Джафи. Беше осем часът и няколко минути, когато двамата мъже завършиха работата си. Бе се стъмнило така, че Чарли едва успя да открие колата. Следеше как Джафи пресича полето по червеното огънче на цигарата му. Отвори вратата на колата и се пресегна към пода и започна да търси куфарчето си, но не можа да го открие. Обзет от внезапна вледеняваща паника, той влезе в колата, запали осветлението на арматурното табло и започна трескаво да оглежда пода, но куфарчето му го нямаше там. Можеше да се закълне, че го е оставил на пода, точно преди да излезе от колата. Може би е изпаднало от колата, докато е излизал. Сигурно е паднало навън! Докато слизаше от колата, Джафи се появи внезапно от тъмнината.
— Защо трябваше да пускаш осветлението? — попита Джафи. — Може да те забележат от пътя.
Чарли почувства как по лицето му се стичат капки студена пот.
— Да — каза той, като се опитваше да успокои гласа си. — Трябваше да помисля за това.
Той предпазливо движеше крака си по земята, опитвайки се да открие куфарчето, но не можа нищо да забележи. Върна се няколко крачки назад и отново започна с крак да опипва земята.