Тази неделя той бе облечен със синия си работен костюм. Старецът сигурно знаеше това. Те с момичето трябваше да идат просто в спалнята на Хаум и да видят памучния костюм, за да открият лъжата на Джафи. И какво ли щяха да направят в този случай? — почуди се Джафи. Беше почти сигурен, че те няма да имат кураж да повикат полиция. Дори да бяха чули вика на Хаум и да бяха сигурни, че той лъже, че Хаум е излязъл, те пак нямаше да повикат полиция. Сигурно щяха да приказват и да се препират цялата вечер. Ще се опитат да се убеждават един друг, че не са чули вика. Ще се опитат да повярват, че Хаум е излязъл, облечен в старите си дрехи. Но накрая, щяха да се изправят пред факта, че нещо се е случило с Хаум и тогава щяха да започнат неприятностите за Джафи.
Поне имаше малко време. Усещаше, че тези двамата ще изчакат да видят дали Хаум ще се върне. Ще почакат вероятно до сутринта и тогава момичето ще иде в полицията.
Джафи се върна в дневната. Застана над тялото на Хаум и го загледа с отвращение. Изкушаваше се да иде при някого и да поиска помощ. Може би, ако отидеше в посолството…
Успя да се овладее.
Не трябва да си изпускам нервите, каза си той. Трябва да спечеля време. Трябва да намеря начин да се измъкна от тази проклета страна. Но всичко по реда си. Не мога да го оставя да лежи тук. Ами ако някой дойде? Кой знае кой може да се сети да се отбие в неделя следобед. Трябва да го махна и да го кача на горния етаж.
Той се стегна, сграбчи Хаум и го качи на горния етаж. Човекът бе дребен и някак тъжно лек — сякаш носеше дете.
Джафи отиде в спалнята. Много внимателно остави Хаум на пода, приближи се до големия си гардероб, отбори го, освободи малко място в дъното и постави Хаум в седнало положение. Бързо затвори вратата на гардероба. Завъртя ключа и го пусна в джоба си.
Въпреки че в спалнята бе хладно, той се приближи до климатичната инсталация и я включи на най-силно. Леко му се гадеше и се ядосваше, че краката му са омекнали, а мускулите на бедрата му трепереха.
Отиде до стълбата и заключи входната врата, след това се върна в дневната. Няколко големи мухи жужаха възбудено около малкото петно кръв, което бе останало на паркета. Джафи направи отвратена гримаса и вдигна поглед от петното кръв към купчината прах и гипс, които се бяха посипали по пода. Трябва да почистя тези боклуци, каза си той. Ако дойде някой…
Отиде в кухнята, но там нямаше нищо, с което да измете праха или да избърше кръвта. Всички домакински принадлежности се държаха в готварницата. Това доста го разтревожи. Надникна през един процеп на щорите.
Донг Хам и момичето не се виждаха, но се чуваха гласовете им, долитащи през отворения прозорец на стаята на Хаум. Сигурно бяха открили, че Хаум не си е сменил дрехите.
Джафи извади носната си кърпа, намокри я и се върна в дневната. Клекна и изтри кръвта. На излъскания паркет остана кафеникаво петно и въпреки че го търка няколко минути, не можа да го изтрие.
След като пусна кърпата си в тоалетната и дръпна водата, той се върна и започна да събира най-големите парчета гипс. После се наведе и издуха гипсовия прах, така че да се разнесе по пода. Сега вече не се виждаше чак толкова ясно. Това бе най-доброто нещо, което можеше да направи. Опакова парченцата мазилка в един вестник и остави малкия пакет на масата. Трябваше да направи нещо, за да скрие дупката в стената. Когато в един момент дойдеше полиция, щяха да я видят и да се досетят какво е имало в нея.
Разтършува се и намери пирона, качи се на стълбата и внимателно го закова в стената, точно над дупката. Вдигна картината и я закачи така, че тя скри отвора.
Отстъпи назад и огледа картината. Имаше някакъв шанс полицията да не надникне зад нея. Не беше кой знае какво, но все пак шанс.
Отнесе стълбата в кухнята и постави чука в чекмеджето с инструментите. Усети, че има нужда да пийне нещо, върна се в дневната и си наля едно голямо уиски. Тъкмо го вдигаше към устните си, когато телефонът започна да звъни с пронизителен настойчив звук, който раздра тишината в стаята и накара Джафи да подскочи така силно, че изпусна чашата с уиски и тя се разби на парченца на пода, поливайки босите му крака.
Стоеше и гледаше телефона, а сърцето му се бе свило от ужас.
Кой ли можеше да бъде? Някой, който искаше да се отбие да го види? Някой, който искаше да го покани на едно питие?
Той бе твърде изплашен, за да вдигне слушалката. Можеше да го впримчат в някой от онези безсмислени разговори, които продължават до безкрай.