— Вижте, сигурен съм, че сте честен човек — казва чадърът. — Но как може госпожицата да е сигурна, че не сте измамник? Вярно, облечен сте добре. Но това не пречи да нямате и пукната пара. Може да сте някакъв беден мошеник и да сложите ръка на цялата сума…
— Имам пари — казвате вие.
— Но кой може да го потвърди? Можете ли да й докажете, че заслужавате доверие? Че имате свои собствени пари?
Имате две възможности. Или се съгласявате да им покажете, че имате пари, или не. Ако си замълчите, момичето ще започне да се съгласява с чадъра. „Да, сигурно сте прав — ще каже. — Не мога да съм сигурна, че има пари. Май ще е по-добре аз да задържа торбата…“
И в двата случая бързо разбирате, че трябва да демонстрирате финансовите си ресурси.
Повеждате ги към най-близкия банкомат или направо в банката ви, ако измамниците решат, че дневният ви лимит е прекалено малък. За да „докажете“, че сте състоятелен човек, се налага да изтеглите пет хиляди от сметката си.
Връщате се с парите и ги показвате на младата жена и подозрителния й нов приятел. Както си му е редът, момичето омеква.
— Не че не ви вярвах, но… — казва то.
— Да — обажда се глуповато чадърът. — Извинете, че се усъмних във вас.
Казвате, че напълно ги разбирате и че вероятно бихте постъпили по същия начин, ако сте на тяхно място.
Момичето взима парите ви и ги пъха в кафявата книжна торба при намерените. После тримата си разменяте имена, адреси и телефони. Съгласявате се да задържите торбата за един месец, след което да се обадите на новите си приятели.
Нямате представа, че докато сте си разменяли телефоните, момичето е подменило торбата с друга, съдържаща изрезки от вестници. Подава ви я, преди да се разделите.
— Пазете я — казва ви. — Имам ви доверие.
Вечно подозрителният млад джентълмен оглежда паркинга.
— Отваряйте си очите на четири — предупреждава ви притеснено. — Дръжте торбата затворена. Не размахвайте пари насам-натам. Крийте я, докато не се приберете. Обещавате ли?
— Да — отвръщате вие. — Обещавам.
Може би, в зависимост от собствената ви алчност, сте дали на двамата си приятели фалшиво име и телефон. Може би вече сте решили как ще похарчите петте хиляди долара.
А може пък да сте честен тип, макар и тъпичък. Може да смятате да разделите честно парите след трийсет дни.
Не е чак толкова важно. Защото когато се приберете, отваряте торбата и виждате, че сте извозен заради собствената си глупост и алчност.
3
На следващата сутрин тръгвам на работа в шест сутринта, за да успея да пристигна в седем. Мое задължение е да отворя преди пристигането на шефката ми Имелда. Химическото чистене е гаден бизнес. Половината от клиентите ти се появяват преди осем сутринта. Другата половина — по обед. През останалата част от деня висиш в пустото помещение, дишаш гадни изпарения и се тормозиш от злокобните надписи по стените, според които Здравната служба на щат Калифорния е на мнение, че използваните в химическото чистене препарати могат да станат причина на челото ви да се появи трети тестис. Не е много ясно какво се очаква да правите с подобна информация.
Клиентите пък съвсем не са от най-приятните. Всички бързат. Никой не се радва да те види. Ти си онзи, който се занимава с ризите им с петна под мишниците и с оклепаните със спагети вратовръзки. Никой не обича да вижда дрехите си в подобно състояние. Ти си ходещото и дишащо напомняне за собствената им мърлящина и несъвършенство.
Но за един излязъл преди единайсет месеца от затвора бивш измамник няма кой знае колко предложения за работа. Ходих на интервю на девет места, преди Имелда да се съгласи да ме вземе. Изобщо не ме попита бил ли съм в затвора. Затова споделих този факт на десетата минута от срещата ни.
— Скъпи, няма да се отървеш толкова лесно — отвърна ми тя. — Не ми пука дори да си католически свещеник. Нает си.
Бог да благослови Имелда, макар и да ми плаща само по десетачка на час. Плюс бакшишите.
Тази сутрин трафикът по Шосе 85 е брутален. Пристигам с пет минути закъснение. Докато отключвам вратата, пред нея се нарежда опашка от четирима ядосани клиенти.
— Съжалявам — казвам, докато дрънча с ключовете. Отварям вратата, паля лампите, заставам зад тезгяха. Някакъв мъж ми тика в ръцете куп ризи, преди да съм успял да прибера ключовете. Изръмжава ми името си.
Следващият клиент — жена на четиридесет и нещо, облечена като адвокат — е още по-зле. Раздразнена е, че й се е наложило да чака пет минути. Погледът й казва: „Плаща ми се по триста долара на час. Колко струва твоето време?“ Иде ми да й отговоря: „Десет долара на час, плюс бакшишите“ и дай посоча буркана с етикетче „Бакшиш, моля“. Тя плъзва по тезгяха смачкана блуза и панталони. Избягва погледа ми, когато й подавам разписката. В общи линии това е работата ми — аз съм невидим за клиентите, неодушевена част от системата за химическо чистене, поредното винтче или зъбно колело.