Спомням си вечерта в Лac Вегас, когато отидох в бара и го видях да сваля Лорън Нейпиър — и погледа, който ми хвърли, когато му казах да се разкара. Възможно ли бе да я е чукал през цялото време? От колко време е бил с нея, преди тя да пусне на мен? От колко време е замислял да ме използва?
Ами как стои въпросът с гипса и счупения крак? Нараняването бе съвсем истинско. Нима насилието също бе част от номера, контузия като онези, които гледахме заедно по телевизията — съвсем истинска, за да се засили повече драмата? Що за човек ще каже на мутри да му счупят крака, за да изглежда всичко съвсем истинско? Може би същият като онзи, който се оставя да получи ритник в устата за по-убедително. Може пък в крайна сметка да се окаже, че двамата с Тоби не сме чак толкова различни.
Колкото повече се замислям — мълчаливите гузни погледи на Тоби, молбите му да остане при мен, желанието му да научи как се прави номер, — толкова повече се възхищавам на сина си. Изигра блестящо ролята си. Никога не се представи като заплаха. Нужна е голяма решителност и самоувереност, за да се правиш на тъпак. Колко ли много трябва да мразиш баща си, за да го предадеш?
Да, мисля си. В крайна сметка двамата с Тоби не сме чак толкова различни.
И тъй, Тоби се придвижва с патериците към шкафчето с диамантите. Отвори ли го, следващите му десет години са предопределени — бетонните стени на затвора ще се спуснат сякаш от небето около него и тъмнината на килията ще го погълне.
Мога ли да позволя това да се случи със собствения ми син? Мога ли отново да го разочаровам?
Колко пъти човек може да не оправдава надежди и да твърди, че е жертва на обстоятелства, които са извън неговия контрол, преди да си даде сметка, че „обстоятелства“ е друга дума за света, в който живеем? Мисля си за живота ми с Тоби. Основните моменти, които повечето бащи разглеждат като основни, липсват. Вместо тях са моментите на разочарование — как предадох майка му, когато бе на четиринайсет; как бе изритан от дома си; как го оставих да израсне без мен; след това дойде съдебният процес за измама; дългата присъда; годините в Ломпок, докато той се превръщаше от момче в мъж.
Колко пъти човек може да разочарова сина си?
Мисля за собствения си баща и знам какъв е отговорът — докато е жив. За баща ми няма опрощение. Няма избавление. Неговите провали просто се трупаха, докато не престана да диша. Предаде ни дори при смъртта си, като ни остави без нищо, накара ме да зарежа ученето и отново да се върна в неговия свят на измами и обири.
Сега на всичко това ще бъде сложен край. Край на провала, който бях аз, баща ми, неговият баща. Провалът, който със сигурност ще бъде и самият Тоби, ако го оставя да пресече чакалнята и да отвори шкафчето.
ФБР трябва да арестуват някого; бяха го казали повече от ясно. Но това не е задължително да е Тоби.
Колкото и да ми се иска да се кача на самолета, да отида на някое топло място и да изпия две-три питиета с ром, май не ми е писано. Поне не днес.
Отварям вратата на телефонната кабина и стъклото се удря в дървената рамка. Пристъпвам в чакалнята. Тоби е на двайсет метра от шкафчетата, но се движи бавно с патериците. Аз съм на четиридесет метра назад.
Надпреварата не е от лесните. Тръгвам през залата и виждам как агентите на ФБР — азиатецът и жената с палтото — ме поглеждат с любопитство. Знаят ли кой съм? Знаят ли кой е Тоби? Няма значение. Крача енергично по мраморните плочи. Вече съм в средата на атриума. Вървя прекалено бързо и всички ме гледат, но никой не може да ме спре.
Настигам Тоби, успявам да му прошепна: „Продължавай напред и не се обръщай“ — и го задминавам, без да поглеждам към него.
Насочвам се право към шкафче 1440. Посягам към циферблата и набирам 911. Чувам как ключалката изщраква. Натискам дръжката. Вратичката се отваря. Изваждам черното куфарче.
— Стой! Не мърдай! Горе ръцете!
Гласовете им отекват в огромната каменна зала.
Приближават от всички посоки — хора, които никога не бих помислил за агенти на ФБР — двама от пияндетата, които лежаха по пейките, двама японски туристи и жената с широкото палто. Пистолетите им са насочени към мен. Внимателно поставям куфарчето с диамантите за петнайсет милиона долара в краката си и бавно вдигам ръце.
Докато агентите на ФБР бързат към мен, гледам как синът ми продължава да върви хладнокръвно към изхода. Докато куцука с патериците, се обръща за миг към мен и върху лицето му пада слънчев лъч от прозореца на атриума. Трудно ми е да разчета изражението му. Отначало си мисля, че е объркване, а може би любопитство. После виждам нещо друго. Не съм сигурен какво точно. Знам, че ще мисля върху това през следващите години и ще се мъча да намеря отговор. Какво е? Облекчение? Благодарност? И в същото време подсъзнателно се питам: