Обслужвам останалите двама клиенти и с това сутрешният час пик приключва. Имелда се появява в девет и половина. Тя е на четиридесет, с неясен азиатски произход. Предполагам, че е филипинка. Предполагам също, че е транссексуална. Висока е повече от метър и седемдесет и пет, с дебел глас и адамова ябълка като орех. И което е по-важно, ръцете й са огромни. Не можеш да се сдържиш да не зяпаш грамадните й като овнешки бутове бицепси, когато вдига покритите с найлон закачалки от Стойката за готови дрехи и ги подава на клиентите.
Шефката ми влиза с танцова стъпка.
— Здравей, скъпи! — поздравява с напевен мъжки глас.
Имелда или носи кестенява перука, или е жертва на някаква зловеща злополука по време на боядисване. В слабата утринна светлина, проникваща през прозореца, зървам по лицето й тъмни косъмчета.
— Добро утро, Имелда — отвръщам.
— Как е днес любимият ми колега?
Когато Имелда се мъчи да флиртува с мен, неволно се заглеждам в огромните й ръце и крака и ме побиват тръпки.
— Не е зле — казвам.
— Вчера те търсиха по телефона, малко след като си тръгна. Някакъв мъж.
— Казали кой е?
— Не. — Тя ме измерва с поглед и се подсмихва, сякаш става дума за някаква пикантна тайна. — Да имаш да ми казваш нещо?
Убедена е, че всеки мъж е скрит гей.
— Не — отвръщам.
— Е, каза, че не било важно.
Спомням си съобщението на сина ми от телефонния секретар. Вече съм сигурен. Загазил е. Както обикновено.
Имелда изчезва зад закачалките в задната част на помещението. Следва момент тишина, след което чувам дълга мъжка пръдня в порцелановата седалка на тоалетната в дъното. Сядам на стола си и се заглеждам празно през прозореца. Отвън добре облечените специалисти бързат по разни свои важни задачи.
Прибирам се в шест вечерта. Господин Сантуло ме чака на входа в хавлията си. Държи навит на руло вестник, сякаш се кани да ме шибне по задника.
— Внукът ми иска да говори с теб — казва ми, след като слизам от хондата, и се изсмива.
— Така ли? — Оглеждам се. Внукът му не се вижда никъде.
Чувам гласа му зад себе си. Появява се иззад ъгъла на сградата. Държи четка, от която капе бяла боя, и кофа със същата боя. Фасадна.
— Здрасти, Кевин — казва ми.
— Кип — поправям го.
— Да бе.
Оставя кофата и пуска четката в нея. Забелязвам по стената зад гърба му влажни петна. Внукът е решил да поправи това-онова. Лош знак.
— Виж какво — казва арабинът и се приближава още повече. — Говорих с дядо. Иска да ти вдигне наема.
Поглеждам господин Сантуло. Той се усмихва лъчезарно, сякаш изгаря от радост, че най-сетне е успял да накара двамата си любимци да се съберат и да си побъбрят.
— Вярно ли е, господин Сантуло? — питам го.
Хазяинът ми отговаря на друг въпрос.
— Внукът ми е арабин — казва ми.
— Разбира се, че е вярно — казва внукът.
Нямам договор за наем с господин Сантуло. Всичко е неофициално, месец за месец. Живея тук и плащам по четиристотин долара, откакто излязох от Ломпок.
Обръщам се към внука. Няма смисъл дори да се преструвам, че господин Сантуло е главният.
— Какъв е новият наем?
— Хиляда и двеста — отвръща той и махва великодушно с ръка. — Но дядо може да изчака един месец. Какво ще кажеш да започнем от юни?
— Добре — казвам аз.
Обхванат съм от внезапен порив да се оттегля в квартирата си и да проверя продажбите от MrVitamin.com. Надявам се на някакво чудо.
Още преди да стигна вратата на апартамента, усещам, че нещо не е наред. Многото години отваряне на очите на четири — отначало като свободен измамник, а после като затворник, боящ се от внезапно наръгване в ребрата — са ме направили особено чувствителен към евентуална опасност. И сега я усещам, докато минавам покрай розовите храсти по пътеката към входа. Настръхвам. След миг виждам нещо наистина нередно — вратата е отключена.
Бутам я с пръст, готов да се просна на пода, ако някой тръгне да замахва с тръба към лицето ми.
Никой не ми скача. Влизам. Завесите са спуснати. Тъмно е. Едва различавам кашоните с витамини покрай стената. Отсреща хапчето щастливо подскача по екрана. Не се сдържам и поглеждам дневните продажби в центъра на витамина — 9.85 долара. Подсъзнателно ми хрумва депресиращата мисъл, че ако в дома ми е влязъл някой с намерението да ме убие, последното нещо, което ще видя, са жалките продажби, изписани в подскачащото хапче.