— Значи мислиш да пренощуваш при мен? — питам.
Тоби накланя глава и ме поглежда озадачено. За миг си мисля, че съм прекалил и че го депримирам.
— О — отвръща той. — Да си призная, всъщност се надявах да остана при теб. За известно време.
— За известно време? Страхотно. — Вдигам халбата. Опитвам се да мисля. Не искам да остава с впечатлението, че го гоня. Трябва да забавя темпото. Да поспра за малко. Започвам да броя наум — едно, две, три. Добре. Така. — И за колко време?
— Не знам. Нали се сещаш, докато нещата се поуталожат.
— Разбирам. — Усмихвам се бащински. Чакам го сам да сподели какво точно трябва да се уталожва. Той обаче мълчи, отпива от почти празната си халба и зяпа една маса с красиви студентки долу. Доизцежда халбата и я плъзга към средата на масата.
— Хайде — казва. — Пий.
Пия. Накрая решавам, че няма да сподели нищо за житейската си криза.
— Е, какво става? — питам. — От какво се мъчиш да се измъкнеш?
— Не е кой знае какво. Не искам да те тормозя с моите проблеми.
Имам видение за следващата половин година — Тоби се е опънал в спален чувал на пода в хола с празни бутилки около него, а аз го прескачам на пръсти, докато ставам да пикая по три пъти на нощ.
— Изобщо не можеш да ме изтормозиш, Тоби.
— Ами… мисля, че май направих една грешка.
Кимам. Изчаквам. Едно, две, три… Добре.
— Каква?
— Нали знаеш как печелех на спортни залагания? Беше направо смазващо. Направих някъде към десет бона през футболния сезон.
— Не знаех.
— Е, не съм ти казал всъщност. — Той маха с ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и когато тя го вижда, вдига празната си халба и два пръста. За всеки случай посочва мен и себе си. После отново насочва вниманието си към мен. — Наистина беше страхотно. Вървеше ми отръки, нали ме разбираш? Затова се осмелих да направя няколко наистина големи залагания.
— Колко големи?
Той отговаря на друг въпрос:
— Важното е, че не се наложи дори да извадя парите. Знаеха, че ме бива. — Поглежда ме, сякаш би трябвало да съм впечатлен.
— Колко изгуби?
— Всъщност не става въпрос за това колко съм изгубил.
Гласът му внезапно се снишава. Той се навежда напред. Взира се в мен. Изражението и позата му внезапно стават сериозни. Никога не съм го виждал такъв. Толкова е… пораснал. Ако не разговаряхме за комарджийските му дългове, сигурно щях дори да се гордея с него.
— Когато не можеш да изплатиш първия си залог, ти дават възможност да вземеш назаем и да заложиш пак. Идеята е да спечелиш и да върнеш цялата дължима сума.
— Но не се е получило.
— Да. — Той поклаща глава. — Не се получи.
— Колко дължиш?
Появява се сервитьорката и оставя още две бири. Първата ми халба е все още пълна. Момичето оставя новата до нея и взима празната чаша на сина ми.
— Нещо за мезе? — пита мило. — Имаме страхотни пилешки пръчици!
— Пилешки пръчици — повтаря с внезапен детински ентусиазъм Тоби. — Страхотно!
— Да ви донеса ли? — пита сервитьорката.
Тоби ме поглежда.
— Умирам от глад. Искаш ли, татко?
Не пита дали искам да си поделим порцията. А ще платя сметката.
— Разбира се, давай — казвам.
— Нещо друго? — пита сервитьорката.
— Засега не — отвръщам.
Сервитьорката кимва и изчезва. Чакам Тоби да продължи разказа си за дълговете. Той обаче е започнал да оглежда жените.
— Тоби, колко дължиш?
За миг ме поглежда така, сякаш няма представа за какво говоря. После изведнъж се сеща. Съсредоточава се, сяда по-стабилно на стола.
— Шейсет.
— Шейсет хиляди долара?
Той свива рамене с крива усмивка тип Какво да направя?
— На кого ги дължиш?
— Ами… на едни типове. Нали ти казах, дето ми се довериха.
— Тоби…
— Мисля, че са мафиоти. Онзи, с когото имах вземане-даване, се казва Сергей Скала.
— Скалата?
— Нечленувано.
— Никога не съм чувал за него.
— Че откъде да си чувал? — Преструва се, че изведнъж се е сетил. — Ох, да бе! Нали си изпечен престъпник. Мошеник, после телевизионна звезда и отново мошеник.
Подминавам думите му.
— За кого работи този Сергей Скала?
— За Андрей Сустевич.
— О. — Чувал съм за Андрей Сустевич. След като федералните и Законът против рекета и корупцията видяха сметката на Коза Ностра, в Калифорния се появиха руснаците от Брайтън Бийч. Сега те въртят щатската проституция и лихварството. Руснаците са по-умни и по-амбициозни от италианците. И хилядократно по-жестоки. В края на краищата Италия е била в сърцето на Римската империя. Част от цивилизацията е оставила отпечатъка си дори върху професионалните престъпници. Вярно, с италианците шега не бива, но те поне си имат правила. Руснаците пък са от студените брутални степи — земи, в които цивилизацията никога не е достигала висоти, където злото е дълъг и мрачен сезон, където могат да те убият само защото си погледнал неподходящия човек в неподходящ момент, където синът ти, неговият син и синът му след него могат да бъдат осъдени на смърт за най-безобидна забележка или необмислен жест.