Водачът — или ханът — на арменците в Северна Калифорния е Андрей Сустевич. Той е наполовина руснак, наполовина арменец — и затова се ползва с верността и на двете групи. Известен е като Професора — или заради дисертацията си по икономика, защитена в университета в Будапеща, или заради дългогодишните му проучвания върху влиянието на мъченията върху човешкото тяло. Подозирам, че е по-скоро заради второто.
— Заплашваха ли те? — питам.
Тоби маха пренебрежително с ръка и се усмихва лъчезарно.
— Кой? Типове като Сергей Скала и Андрей Сустевич ли? Да ме заплашват? Само защото им дължа шейсет хиляди долара? Стига, татко, опомни се! Що за хора са това според теб? — После продължава по-тихо, през зъби, в случай че не съм доловил сарказма: — Разбира се, че ме заплашиха. Изчезнах точно навреме.
— Та ти си само на петдесет километра от тях. Изобщо не си изчезнал.
— Но те не знаят, че съм тук.
Поклащам глава. Познавам сина си. Само след двайсет и четири часа всички — дори онези, които си нямат представа кой е — ще знаят къде е.
— Какво смяташ да правиш?
— Какво смятам да правя ли? Идвам при теб.
— Това ли е планът ти?
— Трябва да ми помогнеш, татко. Моля те!
Въздъхвам.
— Тоби, нямам шейсет хиляди долара.
— Мама казва, че имаш. Че си скатал нещо.
Силия е убедена, че съм скрил цяло състояние в швейцарски банки, че тайно притежавам имот във Флорида и яхти-фантоми на Ривиерата. Де да бях поне половината от престъпния бос, за който ме мисли. Може би ако дойде в апартамента ми и влезе в банята с мръсната тоалетна чиния, ако види, че на дистанционното на телевизора му липсва копчето за намаляване на звука и затова съм принуден да си продънвам ушите, или ако прекара няколко досадни часа в химическото да сгъва ризи и панталони, би могла да разбере, че не съм нищо друго освен онова, което изглеждам — почтен човек, мъчещ се да се справи с живота. Не особено успешно.
Иска ми се да беше престанала да разправя такива неща на Тоби. Подпалила беше фитила на горкото хлапе и сега то се мъчеше да намери убежище, което просто не съществуваше.
— Майка ти се заблуждава — казвам. — Нищо не мога дати дам, Тоби.
— Какво да правя тогава?
Може да направи едно-единствено нещо, за да не позволи руските мафиоти да му пръснат главата. Да построи машина на времето в гаража ми. После да се върне назад във времето и да откаже залога с букмейкърите на Андрей Сустевич Професора.
И тъй като това едва ли е осъществимо, трябва да си плюе на петите и да не спира да бяга.
— Трябва да изчезнеш.
— Къде?
— Не знам. Някъде далеч.
— Татко, не мога да бягам. И двамата с мама живеете тук.
Трогвам се за момент. После се сещам, че само преди десет секунди Тоби ми искаше шейсет хиляди долара. Синовната му любов е доста променлива.
— Тоби, ако останеш тук, ще те намерят.
— Помислих си, че може би ще поговориш с тях.
— С кого?
— С Андрей Сустевич. Професора.
— И какво да му кажа?
— Нали се сещаш. Че ме бива.
— Бива ли те?
Той ме поглежда, сякаш ме пита — а теб?
— Всъщност дори не познавам Сустевич — казвам аз.
— Но той те познава.
— Нима?
— Казва, че си истински класик.
— Говорил си с него?
— Не точно — бързо отвръща Тоби. — Просто така чух. Важното е, че трябва да ми помогнеш.
— Искам да ти помогна, Тоби. Но не знам как.
— Поне ми позволи да остана при теб.
— Разбира се, че можеш да останеш — отвръщам. Но се питам — за колко време?
Очаквам нещо като благодарност, но хлапето се оглежда за сервитьорката.
— Искаш ли още една бира? — пита ме. С изненада откривам, че е приключил с втората халба. Още преди да отговоря, той привлича вниманието на момичето и прави серия жестове като брокер на Чикагската борса. След секунди се появяват още две бири.