4
Събуждам се в пет сутринта и внезапно се превръщам в Изумителния Лapго, най-големия медиум на света, и всичките ми пророчества се сбъдват.
Да започнем с това — Тоби се е опънал в хола и хърка в спалния си чувал. Второ: принуден съм да го прескачам в тъмното, за да изпразня мехура си. Вземам душ, обръсвам се и когато след двайсет минути излизам от банята, заварвам Тоби в същото положение, в което съм го заварил преди. Не чувам хъркането му и за миг се плаша, че е мъртъв. Представям си как обяснявам на майка му, че е починал пред очите ми, след като е изпил четири бири и е зяпал станфордски студентки. Хъркането му обаче се подновява и с облекчение решавам, че ако някога се наложи, ще измисля някаква друга история за пред Силия — примерно, че Тоби е предал Богу дух след като сме ходили на опера.
Слънцето ще изгрее чак след половин час, но трябва да тръгвам за работа. Състезанието за място на магистралата е станало толкова брутално, че е заприличало на нарколептична надпревара във въоръжаването. Жителите на Калифорния напускат домовете си все по-рано само и само за да изпреварят часа пик. Това е причина задръстванията да започват по-рано. Което пък кара хората да стават още по-рано. Влудяващ цикъл, който вече е излязъл от контрол. Нуждаем се от някакво попечителство от страна на ООН или от хуманитарната намеса на Джими Картър, за да се сложи край на това безумие. В противен случай ще сме принудени да ставаме в два през нощта.
Опипом отивам в кухненския бокс. Пръстите ми напипват лепящите се бележки на хладилника. Оставям съобщение: „Тоби, ще се видим довечера в шест. Татко“.
Излизам тихомълком. Не заключвам, за да не го събудя. Дрънкането на ключове, щракането на резета и проверяването на брави вдига прекалено много шум. Така че оставям апартамента отворен, достъпен за всеки, който си направи труда да влезе — със спящия си син вътре.
В Сънивейл денят ми започва с поничка и чаша кафе в закусвалнята до работата ми. Прелиствам „Сан Хосе Мъркюри Нюз“, след което избърсвам пръсти в книжна салфетка. Оставям четвърт долар бакшиш. Надявам се, че законът на кармата ще проработи и щедростта ми ще бъде възнаградена.
Стигам до работното си място още преди шест. Отключвам и оставям вратата отворена, за да проветря, преди да дойде Имелда. Обръщам табелката, така че да показва „Влезте, ОТВОРЕНО е“, и се оттеглям зад тезгяха.
Обслужвам сутрешния час пик. Имелда пристига в десет. Облечена е в жълта рокля с флорални мотиви, която подчертава космите по лицето й. Маха ми с огромната си ръка.
— Здравей, любов моя!
— Добро утро, Имелда — отвръщам. — Тази сутрин си доста игрива.
— Така ли? — Пръстите й докосват лицето й и тя се изчервява. — Нищо не мога да скрия, нали?
— Май не.
Не я питам, но тя въпреки всичко си казва.
— Влюбена съм.
Не я насърчавам да продължава. Сексуалността на Имелда (всъщност биологичният й пол) не е моя работа.
— Ясно — казвам.
— Страхотен мъж е — продължава Имелда. — Танцьор.
Опитвам се да си представя дребен руски балетист в едно легло с Имелда.
— Танцьор на степ — добавя тя.
Любимият на Имелда става чернокож. Грегъри Хайнс в прилепнал панталон.
— Срещнахме се при Залива. Знаещ ли, че тичам по десет километра?
— Много неща за теб са ми неизвестни, Имелда — отвръщам с надеждата да си остане така.
Изпитвам облекчение, когато телефонът иззвънява. Рядко събитие в салон за химическо чистене. Клиентите нямат кой знае какви причини да се обаждат. Никой не звъни да пита дали сме почистили ризите му.
Имелда тупва телефона на тезгяха. Ръчището й хваща слушалката като детска играчка.
— Алоу — пропява тя. Слуша гласа от другата страна. — Сега ви го давам — казва шефката ми и се обръща към мен. Лицето й е пепеляво. — За теб е.
Взимам слушалката.
— Кип слуша.
— Господин Ларго? — пита женски глас.
— Да? — Обзема ме лошо предчувствие. — Какво има?
— Господин Ларго, обаждам се от спешното отделение на Станфордската болница. Синът ви е пострадал.
Летя по Шосе 85 и отбивам по 101. Когато стигам Пало Алто, ограниченията на скоростта започват да си казват думата. Минавам направо през Литън, за да не смачкам някой от предприемачите, които по това време на годината пресичат улиците на Пало Алто, обезумели като катерицата от „Ледена епоха“.
Стигам до Станфордската болница, следвам надписите „Спешно отделение“ и зарязвам хондата пред входа. По бледото ми лице и избилата пот чернокожият портиер решава, че случаят ми е наистина спешен, и ме оставя да вляза.