Изтичвам през автоматичните плъзгащи се врати и ме лъхва леден въздух с дъх на борово масло. Преди да успея да се загубя, попадам на отделението на сестрите.
— Какво има? — пита една от тях.
— Обадиха ми се. Синът ми е пострадал. Тоби Ларго.
Тя набира нещо в компютъра, после ме поглежда.
— Добре е. — Явно изпитва поне толкова облекчение, колкото и аз. Пък аз си мислех, че моята работа е гадна. Изцапаните панталони са нищо в сравнение с това да ти се налага да казваш на бащи, че децата им не са добре. — Настанен е в сто и осма стая. По коридора, после наляво.
Отивам в стая 108. Тоби лежи в леглото с вдигнат гипсиран крак и система в ръката. На окото му има огромна синина. В съзнание е. Бившата ми жена Силия стои над него. Някак все успява да ме изпревари и да застане до Тоби преди мен. Същото бе и когато бяхме женени. Макар да е доста емоционална и непостоянна — лесно избухва и хвърля обвинения като чинии на гръцка сватба, — Тоби винаги е бил по-близо до нея. Аз бях скалата, а той обичаше нейната мекота.
Влизам и Силия ме поглежда. Бих предпочел да ме бе игнорирала, вместо да ми се налага да виждам физиономията й — смес между гняв (че съм позволил на Тоби да се случи подобно нещо), разочарование (че съм тук) и осведоменост (че закъснявам както винаги). По отношение на сина ни помежду ни няма никакво съпричастие. А единствено горчилка.
Отивам до Тоби.
— Здрасти, татко — отпаднало казва той.
— Какво стана?
— Имах посетители.
— Скалата ли?
Той се опитва да кимне, но движението очевидно му причинява болка.
— Да. Но не „Скалата“. Просто Сергей Скала.
— Счупили са му крака и две ребра — обажда се Силия. Казва го обвинително, сякаш лично съм пребил Тоби.
Поглеждам я и си спомням защо навремето съм я намирал за хубава. Има дълга тъмна коса, падаща на вълни на раменете й. Стройна е, с тъмни очи, проблясващи като бенгалски огньове, които всеки момент ще пламнат. Носът й е тънък, с малка гърбица. Но четвърт век след женитбата ни онова, което ме беше привлякло навремето, вече е поувехнало. Някога лицето й излъчваше сила. Сега виждам сенки под очите й и тя изглежда уморена, сякаш цялата онази сила, която обичах, я е изсмукала. Фигурата й, навремето изящна и елегантна, се е променила; сега изглежда агресивна като пантера, свита и готова всеки момент да се нахвърли върху жертвата си.
— Здрасти, Силия — казвам колкото се може по-учтиво.
В стаята влиза младок с бяла престилка. Изглежда на възрастта на сина ми, с гладка бебешка кожа. Сещам се, че това е университетска болница, и внезапно отново се чувствам половин мъртвец, шокиран от мисълта, че следващото поколение доктори, които ще се занимават с предсмъртните ми болежки, каквито и да са те — сърдечни проблеми, рак или диабет — ще е по-младо от собственото ми дете. Светът си се движи неуморно напред.
— Господин Ларго? — обажда се младият доктор. — Аз съм доктор Кол.
Стискам ръката му.
— Здравейте, докторе.
— Синът ви ще се оправи. Малко са го поотупали. Добре, че хазяинът ви го е открил толкова бързо.
— Младият тип — обажда се Тоби.
Страхотно, мисля си. Сега освен наема съм задължен на внука на господин Сантуло и за живота на сина си.
— Ще се оправи — повтаря доктор Кол. — Казах на съпругата ви…
— На бившата му съпруга — поправя го Силия.
— Извинете. Казах на госпожа Ларго, че ще оставим сина ви под наблюдение през нощта, за да изключим евентуални вътрешни кръвоизливи. Най-вероятно утре ще го изпишем.
— Страхотно — казвам.
Доктор Кол се обръща към Тоби.
От полицията ще ти зададат няколко въпроса.
— Добре — казва Тоби.
— После пак ще се отбия — казва докторът. — Горе главата.
— Благодаря, докторе — казва синът ми.
Младокът си тръгва и аз се обръщам към Тоби.
— Разбира се, няма какво толкова да казваш на полицията. Нямаш представа кой те е подредил така и защо. Просто си станал случайна жертва.
— Добре, татко — отвръща той.
Силия поклаща отвратено глава.
— Може ли да поговорим? — И преди да успея да отговоря, тръгва към изхода, напълно убедена, че ще я последвам. Повдигам вежда към Тоби и тръгвам след нея.
Тя ме повежда по коридора до една ниша край автомат за газирани напитки. Заставаме до вентилатора на хладилника, горещо е. Моментално започвам да се потя.
— Какво правиш? — пита Силия.
— Какво искаш да кажеш?
— В какво си го забъркал?
— В нищо. Кълна се. Снощи дойде при мен. Нямах представа, че е в града. Каза, че дължал пари на някакви хора.