— Какви хора?
— Лоши.
— Защо не му даде парите?
— Защото нямам.
Тя поклаща глава и се изсмива.
— И мислиш, че ще ти повярвам?
— Силия, колко пъти трябва да ти казвам…
— Нали беше най-изпеченият мошеник! Защо не…,
Млъква. Жена на средна възраст приближава до нишата, преструва се, че не чува разговора ни. Мълчим, докато си избира безалкохолно от машината. Пъха измачкан долар в отвора. Машината го поглъща. След малко променя решението си и изхвърля банкнотата с презрително бръмчене.
Жената я взима, обръща я от другата страна и отново я пъха в машината. Моторът отново избръмчава и я поема. После отново я изплюва.
Двамата със Силия стоим и наблюдаваме последното поколение общуване между човек и машина. Жената явно решава, че на третия път ще стане вълшебство, отново обръща банкнотата и я пъха. Машината я приема. Този път мисленето е по-дълго. В мен се заражда надежда. Но накрая с типичен роботски инат машината избръмчава и отново изхвърля долара.
— Мога ли да ви помогна? — обаждам се аз. Отивам при машината, бъркам в джоба си и вадя четири монети по четвърт долар. — Какво желаете? — питам.
— Диетична кола.
— Готово. — Натискам бутона. Металната кутия тупва в долната част на машината. Вземам я и й я подавам.
— Благодаря — казва тя и се обръща да си върви.
— Момент — обаждам се.
Тя спира. Обръща се към мен, гледа ме объркано.
Протягам ръка. Нужни са й няколко секунди, докато схване какво имам предвид. Или защото схваща бавно. Или защото е смутена. Предполагам, че е заради второто. Накрая пъха смачкания долар в ръката ми.
— Аз ви благодаря — казвам.
Прекарвам още два часа в болницата — първо чакам да дойде полицията, а после — Силия да си тръгне. Твърдо съм решен да остана след нея. Тоби трябва да знае кой го обича повече. Решавам, че няма закъде да бързам — очакват ме още пет часа зад празното гише, докато Силия може да избира между обяд с приятелки, пазаруване, а може и събиране на бридж. Подобно на опитен инвеститор, измъкващ се от пазара в най-удобния момент, Силия се разведе с мен в най-подходящото време, като ме лиши от половината ми пари — само месеци преди федералните прокурори да убедят съда да ми отнеме незаконно придобитите средства и да ме остави без пукната пара. Сега тя отказва да повярва, че съм беден, и упорито продължава да смята, че съм скрил някъде богатството си. Сигурно имам няколко паднали десетачета зад канапето, но тайните ми съкровища се изчерпват с тях.
Тоби се справя блестящо с полицията. Ченгетата от Пало Алто пращат само един следовател — млада жена, носеща подходящото име детектив Грийн[1]. Тя взема показанията на Тоби, не се усъмнява в нищо и не задава допълнителни въпроси, а просто приема разказа му. Докато излизал от апартамента да си вземе кафе, бил нападнат от двама чернокожи. Макар да не е политически правилно да си го призная, изпитвам гордост от Тоби — синът ми идеално разбира дремещия у полицаите расизъм и знае, че история за лоши чернокожи ще се приеме по-бързо от твърдението, че са му скочили двама бели студенти от Станфорд. Може би Тоби все пак е наследил частица от уличното ми остроумие.
След като детектив Грийн си тръгва, на Силия и трябва още цял час, преди да вдигне бяло знаме. Гласът й звучи примирено и на практика признава победата ми.
— Е, явно можеш да си позволиш да останеш тук по-дълго от мен. Тръгвам.
— Щом трябва — казвам.
Тя се навежда да целуне Тоби за довиждане.
— Обичам те — прошепва му. — Ще ти се обадя.
На излизане минава покрай мен. И казва:
— И без глупости.
Не съм сигурен какво точно иска да каже, но едва ли бих могъл да й възразя. Заръката й изглежда напълно смислена.
Връщам се в апартамента си в три следобед. Прескачам капките кръв върху килима пред входа. Оглеждам всичко и си представям събитията. Кални отпечатъци от два чифта обувки. Професора е пратил съобщението си по две мутри. Може би единият е бил личният му бияч Сергей Скала. Спалният чувал на Тоби си е на пода, сякаш току-що се е измъкнал от него. Сигурно е чул вратата да се отваря, събудил се е и е станал да посрещне посетителите. Били са въоръжени с бейзболна бухалка. Блъснали са го обратно в стаята и са затворили вратата. Предали са съобщението си. Оставили са Тоби да лежи в безсъзнание на пода. Не са си направили труда да затворят вратата.
Отивам в кухнята. Имам съобщение на телефонния секретар от Питър Рум, програмиста.