Качвам се в колата, изминавам петте преки до църквата и паркирам на ъгъла. „Сейнт Мери“ е обшита със застъпващи се дъски и има купол с кръст. Прилича повече на епископална, отколкото на католическа. Така става, ако живеете прекалено дълго в Северна Калифорния — колкото и радикални да сте в началото, накрая ставате кротки, сдържани и прости. Познавам един член на Черните пантери, който се беше установил тук през 1972 г. и африканската му прическа приличаше на шлем на астронавт; трийсет години по-късно е бял човек и си купува наторяван с естествени торове ечемик в супермаркета.
Вътре е тъмно и прохладно. Оглеждам скамейките. Тя още не е пристигнала. Църквата е съвсем празна.
Сядам в средния ред и се взирам в олтара. Над него огромен Исус се гърчи в агония. Четири пъти съм идвал в тази църква. Първият път бе две седмици след излизането ми от затвора. Посетих я и следващите три недели. Това бе част от плана ми да стана нов, по-добър човек. Месец по-късно меракът ми мина. Пак съм си същият, но не чак толкова амбициозен.
Чувам зад себе си стъпки. Обръщам се. Пак носи слънчеви очила, но не така огромни като предишните. Сега са малки, със сини стъкла. Като очилата на Джон Ленън. Освен това преди изглеждаше не от моята черга — прекалено богата, прекалено красива, съвсем различен тип от хората, с които обикновено си имам вземане-даване.
Днес е различна. Облечена е небрежно — джинси и жълта тениска. Изглежда с пет-шест години по-млада. Направо момиче. Може пък това да е истинската тя — прибрана на опашка руса коса, загорели от слънцето ръце, съвсем малко грим.
Сяда до мен на скамейката.
— Значи размисли?
За момент ми се струва, че говори за чувствата ми към нея.
— Може би — отвръщам.
— Работата е проста.
— Сигурен съм, че в някой момент ще ми кажеш за какво точно става дума.
— Правиш онова, в което те бива. Прибираш сто хиляди долара.
— И в какво по-точно ме бива?
— Тя се усмихва. Отваря чантичката си и изважда две ксерокопирани страници. Подава ми ги.
Това е статия в списание „Сан Франциско“ отпреди шест години, озаглавена „Завръщането на Големия измамник“. Беше излязла по време на процеса. Разказваше за моя милост и за някои от ударите ми — магазин за фалшиви антики в Кейп Код, спекулациите с блатни парцели във Флорида, схемата за източване на средства в Ноксвил. Всеки друг бизнесмен би се радвал на посветена на него статия в „Сан Франциско“. В моя случай обаче това направо си е целувката на смъртта. Да не говорим, че не помага кой знае колко в убеждаването на съдебните заседатели, че става въпрос за някаква грешка.
Тази статия не е дори наполовина точна — протестирам. Което си е самата истина. Авторката не знаеше и за половината от машинациите ми, преди да направя големия удар с Диетичното тесте. Беше уцелила някои от детайлите — че баща ми е бил измамник, че като дете съм устройвал Пакети за балами с него, че на двайсетгодишна възраст съм зарязал всичко, за да постъпя в Нюйоркския университет да следвам право и да стана почтен гражданин, но че — най-сетне — баща ми умрял, майка ми останала сама и безпомощна и ми се наложило да се насоча към единствената сигурна за мен кариера — по всякакъв възможен начин да разделям хората от парите им.
— На мен пък ми се видя романтична — казва тя.
Всички си мислят, че мошеничеството е романтично. От многото филми е. В действителност мошениците са готови да обират старци, да отмъкват пенсионните осигуровки на работници, да се преструват на влюбени в някоя грозотия само и само за да се доберат до банковата й сметка. В тях няма и капка романтика. Освен куфара с пари под леглото.
Сгъвам статията и я прибирам в джоба на ризата си.
— Какво искаш да направя?
— Да оправиш мъжа ми — казва тя, сякаш това обяснява всичко. Забелязва, че ми трябват повече подробности. — Искам да му отмъкнеш парите. Да го обереш.
— Знаеш ли, точно затова винаги пусках дъската на тоалетната чиния, когато бях женен. Жените са злопаметни твари.
— Какво знаеш за съпруга ми?
— Само че е от хората, с които е по-добре да не се захващаш.
— Не — казва тя. — Той е от онези, с които не трябва да те хващат, че си имаш вземане-даване.
Свивам рамене.
— Запознахме се преди четири години — обяснява тя. — Бях на осемнайсет. Начинаещ модел. Просто избягала от къщи тийнейджърка. Срещнахме се в едно шоу на Галанте. Беше на четиридесет и шест. Направо ме покори. Взимаше ме с лимузини. Возеше ме през цялата страна с частния си самолет. До собствения му хотел. Огромен апартамент. Дадох му всичко. Всичко.