Произнася думата през стиснати зъби. Опитвам се да си представя какво може да даде едно наивно осемнайсетгодишно момиче на четиридесет и шест годишен мъж. После решавам да взема още един душ, когато се прибера.
— И сега какво?
— Той не е човекът, за когото го мислех.
„Значи те бие. Кофти късмет. Зарежи го“.
Тя сякаш прочита мислите ми.
— Искам да го напусна, но не мога.
— Това пък защо?
— Подписах договор. Разведем ли се, оставам без нищо.
— Та ти си дошла без нищо.
— Не мога да го напусна заради онова, което ми каза.
— И какво е казал?
— Каза ми какво ще ми се случи, ако си тръгна.
— И какво ще ти се случи? — питам, макар да знам отговора.
— Каза, че няма да пожали нищо, за да ме намери. После щял да…
Млъква, понеже зад нас се чуват стъпки. Обръщам се и виждам една старица с бастун да крета едва-едва по пътеката. Изчакваме я да мине покрай нас. Тя стига олтара, коленичи, оставя бастуна си. Навежда глава в молитва.
Лорън продължава по-тихо:
— Каза, че ще ме намери. И после ще ме убие.
— И затова искаш да му отмъкнеш парите.
Тя се усмихва.
— Не съм ангел. И никога не съм се правила на ангел. Парите обаче ми трябват. За да се измъкна. Не познаваш съпруга ми. Той е чудовище.
— Но как е възможно? Списание „Пипъл“ го номинира за най-сексапилния мъж на света.
— Не и за мен — казва тя с отнесен тон, сякаш си спомня някои моменти, в които се е държал не чак толкова секси. — Парите ми трябват, за да се отърва от него. Ще ида някъде, може би отново на Изток. Или пък в Париж. Ще започна отначало. Животът е все още пред мен.
— Колко точно искаш да отмъкнеш?
— Не знам. Двайсет милиона?
— O — отвръщам. — Звучи разумно.
— Но той има милиарди…
— Да видим тогава. Аз отмъквам двайсет милиона. И задържам сто бона. Невероятно щедро заплащане.
Тя махва с ръка.
— Добре де. Каква е почтената сума? Имам предвид в твоята… — Замисля се върху думите си. — В твоята област?
— Мисли за мен като за келнер. Нали се сещаш — онзи, който ти носи вечерите в скъпите ресторанти? Колко бакшиш му оставяш?
— Десет процента.
— Стига де. На келнера в „Евиа“.
— Двайсет процента.
— Е, дойдохме си на думата.
— От двайсет милиона долара…
— Точно така.
— Но това са много пари.
— Но пък и вечерята си я бива.
Тя се усмихва. Има големи, идеално равни бели зъби. Сваля очилата си и ги сгъва. Най-после виждам очите й. Сини и жълти, прекрасни като всичко останало.
— Труден си на пазарлъците.
— Не чак толкова — отвръщам. — Това винаги ми е било проблем.
— Ще го направиш ли?
— Знаеш ли, мога да отмъкна парите и да не ти дам нито цент.
— Но тогава не би имал никакъв шанс с мен.
— Шанс ли? За какво?
Погледите ни се срещат и изведнъж осъзнавам, че съм хлътнал по нея.
5
На жаргона на мошениците въдичарят е онзи, който вкарва жертвата в играта. Кара го да налапа стръвта. Обикновено го прави, като заиграва с алчността на мишената, със суетата или с гениталиите му. Или пък и с трите едновременно.
6
Правенето на Голям удар е като изкачване на Еверест. Всичко опира до логистика. Успехът ти няма почти нищо общо с това дали можеш да се катериш — най-важна в случая е подготовката. Започнеш ли изкачването, победата или поражението вече са предрешени. Добре ли е зареден базовият ти лагер? Наел ли си най-добрите шерпи? Здрав ли си? Първокласна ли е екипировката ти? Имаш ли доверие на другарите си, че ще те осигуряват?
Така че преди да отмъкна двайсет милиона долара, трябва да се погрижа нещата в базовия лагер да са безупречни. Не мога да си позволя синът ми да бъде пребит или убит насред номера. Първата ми грижа е да съм сигурен, че Тоби е в безопасност.
Как можете да убедите един гангстер да не убива сина ви? Лесно. Направете го да си заслужава. Първата стъпка е да си уредите среща. В случая с Андрей Сустевич Професора това е най-лесното. Достатъчно е само да позвъня на вратата му.
Сустевич живее в Пасифик Хайтс. Веднъж бе казал на някакъв репортер, че се е установил в Сан Франциско, защото му напомнял за Москва — студен, сив и потискащ. Пътувам нагоре към имението му и си мисля, че едва ли ще съм депресиран, ако живея тук. То е построено от един от железопътните магнати в края на деветнайсети век и оцелява при земетресението и пожара от 1906 г. Заема цял квартал. Къщата е проектирана във викториански стил, с натруфени дървени фронтони, кръгла кула в единия ъгъл и пищна украса. Външната дървена обшивка е боядисана в лимоненожълто — може би за да прогонва депресията, която те наляга, когато живееш в дом с шестнайсет стаи и чудесен изглед към Залива и моста Голдън Гейт.