Паркирам колата си на ъгъла и приближавам къщата пеша. Заобиколена е от градини с подстригани дървета и храсти, оформени като животни — лебед, глиган, слон — все неща, които би пожелал да убиеш или изядеш. Градините са отделени от улицата от черна порта от ковано желязо. Яка мутра с костюм, който му пасва като найлон на кренвирш, стои на пост. Носи деликатни, леки като перце слушалки с микрофон. Подхождат му колкото тиара на щангист.
— Здравейте — казвам. — Идвам да се видя с Андрей Сустевич.
— Имате ли уговорена среща? — Мутрата говори със силен руски акцент.
— Не, но се надявам да бъдете така добър да му предадете, че се казвам Кип Ларго. Аз съм бащата на Тоби Ларго и искам да платя на господин Сустевич един милион долара.
Мъжът кима, сякаш е в реда на нещата да ти цъфне някакъв непознат и да ти предложи един милион долара. Наглася микрофона пред устните си и казва нещо на руски. Чувам имената Кип, Ларго и Тоби, но не съм сигурен дали не вървят с руските думи за „побъркан старец“ и „безнадежден кучи син“.
След малко мутрата маха микрофона от устата си и се обръща към мен.
— Господин Сустевич ще се срещне с вас. Моля, последвайте ме.
Дърпа черната порта и тя се отваря със скърцане. Пристъпвам в градината. От къщата се появява друг руски здравеняк. Има къса руса коса и рамене като конски бутове. Имам чувството, че съм попаднал в „Гимназия на Днепър“ на Голдски.
— Моля, вдигнете ръце — казва русият. Вдигам ръце. Мъжът претърсва ризата ми, гръдния ми кош, кръста. Предпазливо опипва топките ми. Иде ми да му кажа да не се притеснява — тъкмо това оръжие не съм го използвал вече шест години. Уверен, че не нося ютия или бомба в колана си, русият ме въвежда в къщата.
Първата ни спирка е в огромно фоайе с височина два етажа, с редуващи се черни и бели мраморни плочи на пода. Зная, че са италиански, по сто и трийсет долара квадратния метър — два месеца от миналия ми живот, когато бях богат, аз също бях купувал такива. Към втория етаж води грамадно вито стълбище. Горе има балкон, гледащ право към входа.
Русият мъж спира и се обръща към мен.
— Имате ли клетъчен телефон?
Отначало си мисля, че иска да го ползва, може би да проведе личен разговор с Минск или нещо такова. После се сещам. В клетъчните телефони може да се напъха каква ли не електроника. Микрофони, насочващи устройства, камери. Изваждам моторолата си и му я подавам.
— Ще ви я върна, когато си тръгвате — казва той.
Ще ми я върнеш, и още как, мисля си и си спомням двестате долара, които бях платил за телефона по времето, когато беше най-нов модел.
Следвам го в голямата дневна с панорамни прозорци, гледащи към градината, а по-нататък към стръмния склон на хълма и залива на Сан Франциско. През мъглата успявам да различа моста Голдън Гейт.
Русият ми посочва един диван и се маха. Сядам и се заглеждам в стените. Абсолютно бели, покрити с големи платна, напълно неразгадаеми за мен — форми и цветове, черно и бяло, червени петна. Или са произведения на модерното изкуство, или полицейски скици от някакво местопрестъпление.
След няколко минути чувам стъпки зад себе си. Обръщам се и виждам в помещението да влиза мъж на средна възраст — слаб, очилат, с късо подстригана сива коса. Първата ми мисъл е, че наистина прилича на професор и че единствената заплаха от негова страна би могла да е късане на изпита. После се сещам, че той е отговорен за състоянието на сина ми, за счупения му крак и за това, че си бях изкарал акъла.
Мъжът ме приближава с протегната ръка.
— Господин Ларго?
Ставам от дивана, ръкуваме се.
— Каква приятна изненада — със силен руски акцент казва той.
— Живея наблизо — отвръщам. — И реших да отскоча за блинчики и кефир.
Изглежда искрено изненадан — сякаш наистина искам да се подкрепя, а той се е представил като ужасно неучтив домакин.
— О? Желаете ли нещо? Наистина? Чай може би?
— Не — казвам. — Просто се пошегувах.
— Аха. — Прави ми знак да седна, макар че самият той остава прав. — И тъй, да видим. Кой точно сте вие?
Имам чувството, че много добре знае кой съм. Че как иначе. Едва ли един руснак, обсебен до такава степен от мания за сигурност, че настоява да ти опипват топките и да ти конфискуват мобилния телефон, би позволил на напълно непознат да влезе в къщата му без предварителна уговорка, само заради смътното обещание да му бутне един милион.