Аз обаче поемам играта.
— Синът ми се казва Тоби Ларго. Доколкото разбрах, ви дължи известна сума.
Той поклаща глава и размърдва пръсти, сякаш подробности като тази само му досаждат като конски мухи и не му дават мира.
— Много хора ми дължат пари. — Не става ясно дали се извинява, че не познава сина ми, или оплаква обществото като цяло заради некадърността му.
— Синът ми е имал вземане-даване с господин, който работи за вас. Сергей Скалата.
— Сергей… — започва той, но гласът му замлъква. Изглежда объркан. После схваща. — А, не „Скалата“. Сергей Скала.
Произнася го по-скоро като Скеле. С този силен руски акцент не ми се вижда чак толкова нелепо.
— Да — казвам аз. — Сергей Скелет.
Сустевич се обръща към вратата зад него и казва, без да повишава глас:
— Дмитрий.
Русият мъж, който ме е съпроводил дотук, се появява в дневната. Сустевич бързо казва нещо на руски. Чувам думата Сергей.
Русият кима и изчезва.
— Извиках го — обяснява Професора, сякаш съм пълен кретен и не мога да проумея какво става.
След малко се появява друг мъж. Налага ми се да положа сериозни усилия, за да не се разсмея. Кое от видяното е най-безумно? Дали това, че мъжът е облечен в скъп костюм на Армани, макар че фигурата му е като на щангист — толкова широк, колкото и висок? Или пурпурният белег на лицето му — започва от брадичката и завършва на челото, и прилича на евтина апликация за Вси светии? Или пък сцената като цяло — че някакъв руски мафиот с прякор Професора, тих и хилав, обкръжен от стени, на които висят произведения на модерното изкуство, с елегантни очила и дневна с изглед към Залива — е заобиколен от подобни на добичета мутри, сякаш извадени от руски гангстерски филм?
Сергей Скалата, Сергей Скелета или както там го наричат, пристъпва към мен.
— Сергей, този джентълмен е Кий Ларго.
— Кип — обаждам се. — Кип Ларго.
Без да ми обръща внимание, домакинът продължава да говори на Сергей:
— Имал ли си някаква работа със сина му?
Сергей се усмихва и показва ред зъби като на ножовка.
— Да.
Явно има приятни спомени от вчерашната си работна среща със сина ми.
Сустевич се обръща към мен.
— Явно сте прав.
— Радвам се да го чуя.
Сустевич пита нещо Сергей на руски.
— Шейсет хиляди — отговаря огромната горила на английски.
Сустевич кима. Отново казва нещо на руски. Сергей изсумтява и излиза.
— Защо сте тук? — пита ме Сустевич. — Искате да оспорвате дълга ли?
— Не. Сигурен съм, че синът ми ви е задължен. — Не се сдържам — докато говоря, в ума ми прелитат спомени за моментите, когато Тоби ме е разочаровал. Скъсването на изпита по биология, лятното училище, отпадането от университета в Санта Круз, арестуването заради пласиране на трева. — Искам да ви направя делово предложение.
Професорът кима и казва:
— А, бизнес. Идеята като че ли му харесва. — Тогава да излезем в градината.
Повежда ме през дневната. Стъпките му отекват в извисяващия се на шест метра таван. Отваря една плъзгаща се врата и стъпва на тревата. Излизаме в подстриганата градина. Следобедът е хладен и облачен. Следвам го няколко метра и се озовавам лице в лице със слон, оформен от английски чемшир.
— Знаете ли какво е това? — пита ме Сустевич.
Решавам, че ме пита за фигурата.
— Слон?
— Не, имам предвид това. — Той прави широк жест, който обхваща градината, имението, изгледа към Залива. — Знаете ли какво е всичко това?
— Не — казвам. — Какво е?
— Това е резултатът от множеството ми бизнес сделки. Всички до една — благоразумни и мъдри.
— Аха. Разбирам.
— И тъй, какво е деловото ви предложение?
Усещам нечие присъствие зад нас. Обръщам се и с изненада откривам друг едър руснак — този път с коса, черна като водата на Москва река. Следва ни дискретно на десетина метра. И той е с микрофон и слушалки на главата. Не съм го чул да излиза от къщата, нито съм го забелязал в градината, когато излязохме.
— Синът ми ви дължи шейсет хиляди долара. Ще ви ги възстановя, а после ще ви платя и още няколко милиона.
Сега Сустевич има вид на професор, обмислящ някаква новаторска академична теория. Вярно, може и да разтърсва основите на цялата наука, но пък въпреки това трябва да я разгледаме, господа! Лицето му е безизразно; пресмята плюсовете и минусите. Бърка в джоба си и измъква кутия „Марлборо“. Вади цигара и я пали с кибрит. Дръпва си и хвърля все още горящата клечка в тревата. Пламъчето проблясва и умира.