— Да — казва Ховсеп. На бузата му пламва голям червен отпечатък от длан. — Сега разбирам.
— Уф — с отвращение изсумтява Сустевич. — Махай се. Ето защо ти събираш клечките, а аз мисля.
— Да — съгласява се Ховсеп. Явно изпитва облекчение, че му е позволено да се разкара. Отдалечава се като нервен придворен, мъчещ се да стои по-надалеч от обезумелия си крал.
— Трябва да му простите — извинително се обръща Сустевич към мен. — Много е тъп.
— Но пък се справя с кибритените клечки — подхвърлям.
Сустевич отново се настройва на работна вълна.
— Каква сума искате да инвестирам във вашето начинание?
Макар да знам отговора, предпочитам да се престоря, че го обмислям на глас.
— Ами, да видим. В общи линии, нуждая се от стартов капитал. За един удар. Нали разбирате — отваряне на офис, информационна инфраструктура, узаконяване и счетоводство. Трябва да наема десетина души. И, разбира се, да не забравяме луксозната яхта, на която съм хвърлил око.
Сустевич ме поглежда.
— Сериозно?
Явно чувството ми за хумор се губи някъде при превода.
— Не, просто се шегувах — казвам аз. — За яхтата.
— И тъй, колко? — пита Сустевич.
— Шест милиона.
— И ще ми върнете дванайсет?
— Разбира се.
— Чудесно — казва Сустевич. Очите му се стрелкат към Залива, мисълта му вече е някъде другаде. — Мразя това време. Непрекъснато е сиво.
— Чудесно ли? — питам. Бързото приемане на условията ми ме кара да съжалявам, че не съм поискал повече.
— Да, да — казва той и размърдва пръсти. — А какво е второто ви искане?
Толкова съм изненадан от скоростта, с която се развиват нещата, че отначало нямам представа какво има предвид.
— Казахте, че имате две искания — напомня ми Сустевич. — За да правим бизнес заедно.
— А, да. Е, едното са парите. Второто е синът ми. Искам да оставите Тоби на мира, докато работим заедно.
— Разбирам.
— Значи се споразумяхме?
— Да — казва той. — Това ли е всичко?
Кимам.
— Дмитрий — тихо казва той, сякаш човекът му стои непосредствено до нас.
За мое изумление, след секунда Дмитрий излиза от къщата и закрачва през тревата към нас.
— Ще инвестираме шест милиона долара в новото начинание на господин Ларго — информира го Сустевич.
— Да, Професоре — казва Дмитрий.
— И ще кажеш на Сергей да остави сина на господин Ларго на мира.
— Да, Професоре.
Сустевич се обръща към мен.
— Когато сте готов, се обадете на Дмитрий да прехвърли парите. Ще ви помоля да си откриете сметка в Севернокалифорнийска банка. Имам добри отношения с тях.
Имам чувството, че тези отношения включват плащания на висши ръководители да заобикалят законите за пране на пари и поощрения за мениджърите да бърникат в софтуера, който регистрира подозрителни банкови операции. Възхищавам се на дързостта на Професора.
— Дмитрий — казва той.
— Да, Професоре?
Сустевич говори небрежно като туристически агент, описващ евентуален еднодневен маршрут.
— Ако след два месеца господин Ларго не прехвърли в нашата сметка дванайсет милиона долара, ще го убиеш. Сина му също.
— Как, Професоре? — пита Дмитрий.
— Както ти се хареса.
Дмитрий се усмихва.
Сустевич се замисля за момент. Изведнъж прищевките на шефа си казват своето.
— Не — казва той, зачерквайки идеята както ти се хареса. — Ще използваш киселина.
— Да, Професоре.
Дмитрий изглежда разочарован. Не съм сигурен дали защото използването на киселина е неприятно и мръсно, или защото нареждането спъва творческите му пориви.
— Работата с вас е истинско удоволствие — казва ми Сустевич.
— За мен също — отвръщам. През цялото време обаче си мисля да не забравя клетъчния си телефон на излизане.
7
Тръгвам си от Сустевич и поемам по I-280 извън града. Магистралата се вие между хълмовете, пресича обрасли с хвойна дерета и сини езера. Завоите са леки, гледките — живописни. Малцина знаят, че пътят следва с картографска точност разлома Сан Андреас. Буквално промушваме колите си през тесния канал между двете тектонични плочи. От двете ви страни има древен подводен континент, чиято площ е по-огромна от цяла Северна Америка; и от двете страни земята е хваната като руло сатен на гвоздейче, опъната до краен предел и мъчеща се да се откъсне и да попадне на естественото си място — върху вас. Осъзнавам го всеки път, когато пътувам по магистралата; това е потвърждение и на теорията ми за живота — че красотата винаги крие нещо, че всичко, на което се наслаждавате, си има своята скрита цена.