Пътувам на юг с шест милиона долара, финансиращи замисъла ми, усещам как играта вече е в ход и ефектът от това е чисто психологически — пулсът ми се ускорява, дишането ми става по-дълбоко. Чувствам се като спринтьор преди старта — реакциите ми са неволни, но не и нежелани. Знам, че съм обречен, че начинанието е обречено на провал. Но пък, от друга страна, колко още години мога да работя в химическото чистене? Още колко сака и ризи мога да сваля от механизираните закачалки, колко петна от спагети ще отбележа най-грижливо с флуоресцентна лента? Утре ще звънна на Имелда и ще й кажа, че трябва да напусна, че семейните задължения ме карат да насоча вниманието си другаде. Тя ще цъкне с език и ще каже с разбиране: „Кип, миличък, какви ги вършиш? Нима не знаеш докъде ще те отведе това?“ И няма да имам какво да й отговоря, защото ще е права. Ако съм късметлия, това ще ме отведе обратно в затвора. Или пък до по-ранна смърт, отколкото съм запланувал.
Само че не виждам никаква друга възможност. Синът ми се нуждае от мен. Без помощта ми ще е мъртъв. В един миг на просветление осъзнавам, че ситуацията ми не е уникална. Че всички пътища, по които поемаме, са начертани предварително от взети преди години решения — понякога преди още да се родим; че изборите, които уж правим, всъщност не са никакви избори. Участта ми да се озова в Ломпок с две присъди е била определена в деня, в който съм се родил като син на Карлос Ларго — дребен мошеник и фалшификатор, дистанциран от и предубеден към собствения си син, защото неговият баща се е държал по същия начин със самия него. И така ми е писано или да повторя грешките му, или да потърся изкупление за тях — като вляза в ада заради собствения си син.
Решавам, че болката ще спре с мен. Ще потърся изкупление за всички ни.
От Пало Алто се пътува право по 1-280 до Санд Хил Роуд. Може би именно затова избирам този път — не заради гледките към деретата, а защото знам, че минава на стотина метра от Станфордската болница, в която лежи Тоби.
Паркирам в подземния гараж (днес случаят не е спешен) и се издигам горе, за да прибера сина си. Докторите казаха, че ще може да си тръгне днес следобед.
Разбира се, ще му предложа апартамента си — дори леглото си, защото не може да спи на пода със счупен крак и две пукнати ребра. Ще е малко трудно да се грижа за него — да му помагам с тоалетната, да го храня и да го занимавам с нещо, а в същото време да замислям как да изпържа Ед Нейпиър. Въпреки това не губя кураж. След като изтръгнах от Професора обещание, че Тоби ще е в безопасност поне за известно време, и за двама ни няма да е зле да сме близо един до друг. С нетърпение очаквам шанса отново да бъда баща.
Асансьорът стига до първия етаж. Вратата му е до секцията на сестрите. Поемам към стаята, където вчера бе Тоби, но един санитар ме спира.
— Мога ли да ви помогна?
— Дошъл съм за сина си. Тоби Ларго. Настанен е в сто и осма.
— Тоби Ларго ли? — повтаря санитарят. — Той си тръгна.
Поглеждам го. Санитарят отново проверява в компютъра и трака с клавиатурата.
— Да — потвърждава. — Изписан е преди час.
— Изписан? Нима може да ходи?
— Майка му дойде.
Проклетата Силия. Отново свършвам черната работа — отивам в бърлогата на руски престъпен бос, измъквам му обещание да не закача сина ми, залагам живота си като застраховка, а Силия обира лаврите, като се промъква в последния момент в болницата и отмъква Тоби, за да го прибере триумфиращо у дома.
Явно яростта ми е проличала, защото санитарят пита:
— Господин Ларго, добре ли сте?
Опитвам се да се усмихна.
— Добре съм. Явно сме се разминали.
— Сигурно вече са вкъщи и ви чакат — казва санитарят. Опитва се да ми бъде от помощ, но за съжаление е прав само наполовина. Наистина са си вкъщи, но не ме чакат.
— Благодаря ви.
Поемам обратно към Санд Хил. Не бива да мисля за Тоби и Силия. Чакат ме маса други задачи. Трябва да се обадя в работата и да кажа, че напускам; да започна да планирам удара, да събирам екип; да обмисля различни сценарии, контрасценарии, алтернативи и контраалтернативи. Но мисълта не ми дава покой. На път съм да се откажа от всичко, от нормалността и скуката, за които толкова много мечтаех, и най-малкото се надявах поне на едно благодаря.
Изваждам моторолата от якето си и набирам номера на Силия. Телефонът иззвънява четири пъти, след което се включва секретарят.