— Не думай.
— Както и да е, сключих договор с тях до края на септември. Няма ме на пазара.
— Добре. Всъщност нямах намерение да те наемам. Работата не е съвсем… — Оставям гласа ми да замлъкне. После добавям по-тихо и многозначително: — кашер.
— Майтапиш се.
— Просто се нуждаех от съвет. Това е всичко. Може би ще можеш да ме насочиш в правилната посока. По отношение на техниката.
Намекът за нещо незаконно разпалва любопитството му. Питър е прекарал целия си живот пред екрана в писане на код. Най-незаконното нещо, което е правил, е цигара марихуана колкото саксофон. Аз съм единствената му тънка връзка с един мрачен и вълнуващ свят. Подозирам, че използва името ми всеки път, когато иска да впечатли някое момиче. „Чували ли сте за онзи пич от „Диетично тесте“? — пита той в депресиращите барове, които посещава. — Онзи, който влезе в пандиза? Работих за него няколко години. На практика бяхме партньори“.
— Можем да се срещнем — казва ми Питър, малко по-развълнувано от очакваното.
— Сигурен ли си? Нали си започнал нова работа…
— Добре де, нали е само среща? Нали искаш само да те посъветвам нещо?
— Да.
— Какво ще кажеш след час да се видим в „При Зот“?
„При Зот“ е бар между Пало Алто и нищото. Съвсем буквално. На края на града има неусвоена земя, която не е нито на Пало Алто, нито на намиращия се наблизо Портола Вали. Представлява тревиста ивица, минаваща покрай подножието на планината, и е обявена за резерват под опеката на щата. Строителството е абсолютно забранено, не може дори да се прокара пътека или да се вдигне ограда. Малкото постройки са останали от времето преди фанатичните природозащитни закони от Сакраменто отпреди двайсет години. На стотици метри от „При Зот“ не може да се види нищо друго.
Заведението първоначално е било конюшня. По време на Сухия режим тя била купена от фамилията Дзотератели и превърната в кръчма, обслужваща студенти от Станфорд. В епохата, когато новопристигащите италиански имигранти били смятани за мръсни и опасни, а езикът им за безнадеждно екзотичен, белокожите синове на железопътните магнати, учещи в Станфорд, съкратили името на новото си убежище на „При Зот“. Фирмата се запазила през поколенията, както и самият бар — днес той изглежда точно такъв, какъвто е бил и през осемдесетте години на деветнайсети век. Още можете да намерите ясли и коневръз за коня си при входа. Вътре бетонният под е покрит с шума, клонки и кал.
Тази вечер барът е пълен със станфордски типове, натъпкани в сепаретата и следящи играта на Гигантите на телевизора зад бара. Питър Рум ме чака в един ъгъл. Има дълга червена коса, стигаща до средата на гърба му и прибрана на опашка. Луничав е, с големи бели зъби като на заек. Облечен е в черна тениска с надпис „Воин на Кода“. От самото начало знам, че е идеален за целта. Не можеш да извозиш хора като него.
Той ме забелязва и ми маха с ръка. Сядам в сепарето срещу него. Поздравяваме се, като чукваме юмруци.
— Кип, мой човек — казва той. Виждам, че вече си е взел бира.
— Искаш ли бира? — питам въпреки това с тайната надежда, че срещата може да ми се размине само с едно черпене от моя страна. Имам само петнайсет долара в джоба и трябва да изкарам с тях, докато не си отворя нова сметка, в която Сустевич да прехвърли началния капитал.
— Не, вече си имам.
— Добре — казвам. — Задръж малко.
Ставам и отивам до бара. В „При Зот“ барманът е и готвач. От едната му страна са кранчетата за бира, а от другата се пекат и пържат хамбургери. Той е мъж на средна възраст, с мазна престилка на тлъстото шкембе. Петната по престилката са с формата на пръсти. Подозирам, че не я сваля при посещенията си в тоалетната.
Въпреки това внезапно изпитвам глад. От сутринта не съм слагал нищо в устата си. И тъй като не се налага да черпя Питър, решавам да се охарча. Поръчвам си чийзбъргър и „Анкор Стийм“.
— Искаш ли и пържени картофки? — пита барманът.
— Допълнително ли се плащат?
— Петдесет цента.
— Не, благодаря.
Връщам се при Питър с бирата си и хартийка, срещу която по-късно ще мога да си взема сандвича. Виждам го, че й хвърля око.
— Искаш ли сандвич? — питам го.
— Май не.
Решавам да сменя темата.
— Е, благодаря, че се съгласи да се видим.
— Че как иначе. Какво става? Как я караш? След… сещаш се.
Има предвид затвора.
— Карам я някак.
— Как върви MrVitamin? Идеята е страхотна.
— Добра е — съгласявам се и се замислям. — Е, но не чак толкова, колкото се надявах.
— Продаваш ли по нещо?