— По едно-две шишенца на ден.
— Е, все пак е някакво начало — окуражава ме Питър.
Помислям си, че е добро начало. Обратно към Ломпок.
— Да — отвръщам. — Сигурно.
— Възхищавам ти се. Че започваш отначало.
Когато се запознахме — преди шест години, — Питър тъкмо завършваше първи курс в Станфорд, живееше в общежитие с хартиен глобус около крушката на тавана, а аз бях преуспяващ предприемач, изкарвах по един милион месечно и живеех в къща стил Тюдор с четири спални в Професърсвил. Тогава окуражаването беше моя работа. Сега ролите ни са се разменили. Той може да си осигури шестцифрен доход за всеки ден, през който реши да работи. Моят живот се състои в опити да избегна долавянето на телесни миризми, когато някой ми подаде дрехите си.
— Трудно е да започнеш отначало — казвам.
Иска ми се да положа малко усилие и да му обясня защо се каня да започна нов удар. Да обясня как не можеш да избягаш от съдбата си, как не можеш да избираш собствената си природа, как целият ти живот е предопределен още в деня, в който се появяваш на бял свят. Но най-доброто, което успявам да изтърся, е:
— Накъдето и да тръгнеш, пак попадаш в същата кочина.
Звучи като куца, вдъхновена от злоупотреба с трева философия. Нещо, с което Питър е добре запознат.
— Да — съгласява се той. — На кого го казваш.
— Както и да е, тъкмо затова искам да поговорим. Трябва ми съвет.
— Готово.
— Първо обаче искам да ми дадеш думата си. Всичко казано си остава между нас.
— Естествено.
Питър се опитва да запази безгрижна физиономия, но не може да скрие възбудата си. Навежда се напред; кожата около очите му се опъва.
— Мисля да се опитам да изкарам малко пари.
— Парите са хубаво нещо — отбелязва Питър.
— Не, искам да кажа, че смятам да ги взема. Да взема парите на някого.
— Законно ли е?
Поглеждам го намръщено. Питър бързо осъзнава глупостта на въпроса си.
— Чии пари?
— На един много лош тип.
— Кой е той?
Подминавам въпроса му.
— Така че се опитвам да намеря помощници. Мислех си, че сигурно познаваш някой от твоя бранш, който познава този-онзи.
— По-точно?
— Компютърджии. Хора, способни да говорят по въпросите на… сигурността.
— Хакери ли имаш предвид?
— Е, тъкмо там е работата. Не е нужно да хакват. Нито пък да правят нещо незаконно. Достатъчно е само да се преструват. Да говорят майсторски. Да се държат като хакери. Става въпрос по-скоро за роля, отколкото за нещо друго.
Това е най-критичната част от историята — да му обясня, че неговата работа не включва нищо откровено незаконно. Хора като Питър все още говорят с родителите си веднъж или два пъти седмично. Трябва да ги убедиш, че никога няма да им се наложи да обясняват нещо неприятно — като например защо са се съгласили да се въвлекат в незаконна схема, заради която ще се озоват зад решетките. Дотук всичко, което съм казал на Питър, може да се обясни с едно съвсем кратко извинително обаждане. „Мамо, тате, той ми каза, че няма да върша нищо незаконно. Каза, че всичко било само роля“.
— За какво точно става въпрос? — пита той. — За нещо от рода на „Диетично тесте“ ли?
— О, не — бързо отвръщам. Искам да изхвърля „Диетично тесте“ от ума на Питър. Свързва го — за съжаление, напълно основателно — с петгодишното ми лежане в затвора. — Няма нищо общо с „Диетично тесте“. Онова беше ужасна идея.
Смешното при „Диетично тесте“ бе, че изобщо не го бях замислил като удар. Просто се опитвах да започна законен бизнес. Имах желание да успея в честно начинание, каквото и да е то — и така се стигна до падението ми. Мошеничеството е много по-лесно — и много по-малко рисковано. Започваш удара си с план — с точна и непроменима стратегия — и с път за бягство. Следваш плана неотклонно. Правенето на неща според закона е много по-трудна работа. Винаги има изкушения — да направиш нещо повече, да платиш по-малко, да стигнеш до ръба на правилата. Липсва ли план, човешката природа поема нещата в свои ръце.
Но всичко това е прекалено много, за да го обяснявам на Питър.
— „Диетично тесте“ беше грешка, защото представляваше постоянно начинание — обяснявам. — А сегашната работа ще продължи максимум месец и половина. И дотук. Всичко ще се потули, преди някой да успее да се усети.
— Ясно — казва Питър и се замисля. — Мисля, че познавам едни хора.
— Трябва да са добри. Да може да им се има доверие. Естествено и парите ще са добри, така че трябва да си ги заслужат.