— За колко пари става дума? — пита Питър, мъчи се да изглежда незаинтересован.
— За компютърджиите ли? Не знам. Може би един милион.
— Един милион?
Преструвам се, че съм го разбрал погрешно — че протестира срещу малкото заплащане.
— Е, все пак става дума само за месец и нещо.
— Ясно — казва Питър.
Вдигам очи и забелязвам, че барманът с мазната престилка е застанал до нас. В ръцете му има картонена чиния с чийзбургер.
— Заповядай — казва той и я плъзга по масата.
— Благодаря — отвръщам.
Барманът кима към почти празната чаша на Питър и пита:
— Още една?
Питър още си мисли за милиона и за шанса да се въвлече в моя вълнуващ свят — при това със съвсем малък риск за самия него. Не бърза да отговаря.
Знам, че имам още пет долара в джоба и че става все по-вероятно Питър да налапа примамката. Значи мога да си позволя да съм щедър.
— Да, още една бира за него. Аз черпя.
Барманът кима и се отдалечава.
— Както и да е — казвам. — Засега не искам да те притискам с никакви имена и телефони. Може би е по-добре да се прибереш и да помислиш добре. Поразпитай тук-там. Само гледай да не издаваш подробности.
— Добре.
Питър е забил поглед в масата. Явно се бори с разкъсващите го емоции. Засегнат е, че не го каня да се включи лично; възбуден е от перспективата да участва в начинанието ми; срам го е да се самокандидатира; страх го е от последиците.
Натискам още повече.
— Жалко, че не можеш да участваш — казвам и отхапвам от сандвича. — Щеше да си идеален — добавям с пълна уста.
— Защо да не мога да участвам?
— Нали имаш друга задача.
— Да де, но все пак… — Замисля се. — Едва съм започнал. Мога да напусна.
— Освен това, Питър, не искам да те въвличам в подобни неща. — Посочвам с брадичка тениската му. — Ти си воин на кода.
— Така е, но мога да се справя.
— Работата е, че не става въпрос само за роля — казвам безжалостно. — Човекът трябва да може да програмира. Ще ми е нужен доста впечатляващ софтуер. При това бързо. Трябва да излъжем някои доста хитри типове. За целта ми трябва комбинация от умения. Роля, програмиране, премисляне на стъпките.
— Мога да се справя, Кип — казва той. — Наистина мога.
— Не знам, Питър. Нямах предвид точно теб.
— Аз ще го направя.
— Знаеш ли, има вероятност… — започвам. Оставям изречението недовършено. Но той много добре разбира какво имам предвид.
— Че нещо може да се издъни — довършва и кима. — Знам.
— Има елемент на опасност.
Реверанс към собствената ми съвест. В моя свят тези четири думи се окачествяват като Чистосърдечно признание.
— Знам — повтаря Питър.
— Но пък парите са цял милион — казвам. — За теб, или за който се навие да го направи.
— Аз ще го направя — повтаря той.
— Само че влезеш ли, оставаш докрай. Решиш ли да се измъкнеш, ще издъниш много народ. В това число и мен.
— Вътре съм.
— Наистина ли разбираш с какво се захващаш?
Питър се усмихва за първи път за тази вечер. Изпитва облекчение, че му позволявам да участва.
— Честно казано, не — признава си.
Възхищавам се на честността му. Трябва да поработя върху това — и да я избия от главата му.
— Добре — казвам му. — Вътре си.
В този момент пристига бирата и последните ми пет долара се прощават с джоба ми.
В десет вечерта най-сетне успявам да се свържа с Тоби и Силия. Намирам се в апартамента си и гледам повторенията на стария сериал „Бар „Наздраве“, — прекалено е гръмогласен заради липсващото копче на дистанционното. Лежа на дивана, набирам номера на Силия веднъж на всеки десет минути и затварям, когато я чувам да обяснява, че двамата с Карл не са у дома, така че, ако обичам, да оставя съобщение.
Чудя се къде ли може да са отишли. Ако я е грижа за Тоби с неговите счупени ребра и крак, не би трябвало да е много далеч. И въпреки това не отговаря през последните осем часа.
Вдига телефона чак на десетото ми обаждане.
— Ало?
— Здрасти, аз съм. — Внезапно си давам сметка, че осем години след развода ни означава, че следва да се представя по-подробно. — Кип.
— Звънял ли си преди това?
— Не.
— В момента гледам списъка на позвъняванията. Обаждал си се… — Тя прави пауза. Представям си я как се навежда и наднича в сатанинското екранче с изписаните номера. — Господи, Кип. Девет пъти!
Проклинам съвременните технологии, които в похода си към съвършеното човечество са елиминирали малодушието и лицемерието като приложими стратегии. Решавам да мина в настъпление.