— И тъй, имате ли нещо против да дойдете в управлението с мен, за да идентифицирате крадците?
Естествено жертвата се съгласява. Детектив Томас води стареца до полицейската си кола без отличителни знаци с малка пластмасова предупредителна светлина върху таблото и любителска радиостанция, включена на полицейската честота. Детектив Томас откарва стареца към паркинга на полицейския участък.
— Изчакайте тук — казва. — Ще вляза да подготвя очната ставка.
Детективът оставя жертвата на паркинга за няколко минути, а самият той влиза в управлението, използва тоалетната, евентуално си взима кока-кола от машината за безалкохолни. После се връща.
— Знаете ли — казва детектив Томас, — май можем да ви спестим неприятното изправяне лице в лице със заподозрените. Капитанът каза, че е достатъчно да ви покажа няколко снимки. Ако нямате нищо против, бъдете така добър да прегледате тези и да посочите човека, който ви обра.
Детектив Томас подава на стареца куп снимки. Той ги преглежда. Една от тях е на партньора ви, банков инспектор Марли. Старецът посочва снимката и казва:
— Този е.
— Точно така предполагахме — отвръща детективът. — Вижте сега, господин Джоунс, ето какво искаме да направите. Трябва да разнищим из основи историята с фалшивите банкноти. Касиерката, която работи с тези хора, е все още на свобода. Явно става въпрос за вътрешна измама.
Жертвата кима. Мислите й все още се въртят около факта, че ще си върне откраднатите пари. Скоро всичко ще е наред.
— Така че сега ще дойда с вас до банката — казва детектив Томас. — Искам да повторите абсолютно точно същото, което са искали от вас престъпниците. Наредете се на същото гише. Влезте и изтеглете пет хиляди долара.
Господин Джоунс се съгласява. Откарвате го до банката. Той тегли пет хиляди от сметката си и се връща при полицейската кола без обозначения.
Детектив Томас преглежда банкнотите. Нарочно вдига всяка, за да я разгледа срещу светлината. Наплюнчва пръст, опипва хартията.
— Точно така — казва той. — Фалшиви са. Всички до една. Тези типове наистина са добри.
И поклаща глава.
Прибира парите в жълт плик с надпис „Улики“ и дава разписка на жертвата.
— Ще сменим банкнотите с истински и ще ви ги доставим довечера у дома. Ще си бъдете ли вкъщи към седем?
Старецът се съгласява. Откарвате го до дома му и му благодарите за съдействието.
Едва ли е нужно да обяснявам, че в седем вечерта никой не се появява на прага на господин Джоунс.
11
В два през нощта ме буди телефонен звън. Потягам ръка в тъмното, напипвам слушалката, изпускам я върху нощната масичка. Накрая все някак успявам да я доближа до ухото си. Измърморвам нещо като „Ало“.
Женски глас. За миг си мисля, че е Силия. После осъзнавам, че не е.
— Кип — казва тя. — Спиш ли?
— Не — отвръщам аз.
— Помниш ли ме?
— Разбира се, че те помня.
— Мислех си за теб. Много време мина.
По-късно се чудя за обаждането. За това дали е случайност, или част от замисъла. Сега обаче съм просто развълнуван, че чувам гласа й. Наистина мина много време.
12
Името й — поне засега — е Джесика Смит, а адресът, който ми даде, е в квартал Мишън, във висока сграда, наобиколена от салвадорски ресторанти и фирми за уеб дизайн.
Паркирам хондата край знак, но който пише нещо като дзен-коан:
Паркирането забранено четв.
За по два часа понед, сря, четв.
Използвам скърцащ асансьор за три етажа и влизам в тясната приемна. На стената виси плакат с чувствен женски силует като онези, които можете да откриете по калниците на големите камиони, носещи се по Шосе 880. Под него пише Ариа Видео АД. Зад бюрото на рецепцията се е настанил стокилограмов мъж — чернокож, с бръсната глава, с инкрустирана с диамант обеца, късо подстригана остра брада и изпъкващи под тясната тениска мускули. Макар да е седнал, имам чувството, че всеки момент ще скочи напред като някакъв ужасен боксьор педераст и ще се втурне от ъгъла си да употреби белия ми задник.
— Мога ли да ви помогна? — пита той. Гласът му отеква като гръм.
— Джесика да се е мяркала?
— Вие сте?
— Кип. Тя ме очаква.
Той се усмихва. Между двата му предни зъба има пролука с размерите на бонбон тик-так.
— Добре, Кип. Каза, че ще се появиш. Натам. Само че по-тихо. Сигурно снимат.
— Разбрано — отвръщам.
Минавам през завесата от мъниста. Озовавам се в обширно колкото футболно игрище помещение, осветено от халогенни прожектори върху масивни стойки. Млад мексиканец държи бял светлоотразител в краката си. Взира се в празното пространство и изглежда абсолютно незаинтересован от факта, че на десетина метра от него, в средата на помещението, върху една твърда постелка се е проснала прекрасна гола жена — руса, слаба, с огромни изкуствени цици — и се оправя с пръсти.