В отсрещния край на помещението някакви шумни хора също не обръщат внимание на мастурбиращото момиче. Мотаят се напред-назад, поглеждат си часовниците, проверяват светломери, зареждат батерии в закрепените на раменете им видеокамери.
Забелязвам Джесика в центъра на цялата тази гюрултия. По-различна е, отколкото я помня. Всъщност, помня я от времето, когато бе като момичето на постелката — гола, легнала по гръб, със струяща от тялото й сексуалност — наред с останалите неща. Днес обаче Джесика е брюнетка, а не блондинка; стои, а не лежи; и е облечена в консервативен тъмносив костюм на Елън Трейси, в който прилича повече на банкер, отколкото на продуцент на порнографски филми. Прическата й е модерно къса, на елегантни букли; убийственото й тяло е по-изтънено от дрехите, тренировките и диетите и изглежда по-скоро като обещание, отколкото като обект на гордост. От нея струи спокоен сексапил като от сладострастна учителка, чиито коментари за домашните и екскурзиите се посрещат с възторжени аплодисменти от всички бащи по време на родителска среща.
Един от операторите й предлага визьор. Тя се навежда и проверява снимките. Кима одобрително.
Докато вървя към нея, нечий глас обявява високо:
— Имаме чеп!
Викът отеква в просторното помещение подобно на сигнала „Пожар!“, предаван на километри по стражеви кули.
— Чеп! Чеп! — крещи като обезумял друг мъж. Операторите бързат да застанат по местата си. Мексиканецът вдига светлоотразителя. Блондинката престава да си играе със себе си и оправя косата си на постелката.
Чак сега виждам причината за цялата суматоха. Един гол мъж става от стола си; демонстрира огромна ерекция. Целият екип го е чакал да си почине и да се върне за следващата сцена.
— Чеп! — вика Джесика. — Да започваме!
— Снимам! — отвръща операторът.
Мъжът с огромния пенис пристъпва наперено в центъра на помещението; едва сега забелязвам, че декорът е подбран така, че да прилича на стая в колежанско общежитие. На стената зад блондинката висят знаменца (уж от Харвард), а по пода са разхвърляни няколко книги. Забелязвам, че една от тях е „Война и мир“ на Толстой. Никога не вярвайте на твърденията, че сюрреализмът в киното е мъртъв.
— Започнете от „Изчукайте ме, професор Джонсън“ — нарежда Джесика.
— Изчукайте ме, професор Джонсън — казва блондинката.
— И още как — отвръща голият мъж, докато върви към излегналата се студентка. — Днес смятам да съм много твърд изпитващ.
— Ооо, да — казва блондинката.
Един от операторите изтичва напред с камерата си. Коленичи до актьора и — докато пенисът на мъжа е на сантиметри от лицето му — насочва обектива към гениталиите на русото момиче. То послушно ги разтваря с пръсти.
— Добре — съвсем делово казва Джесика Смит. — А сега е време за малко магия.
Срещнах я преди осемнайсет години, когато бе момиче на повикване и още нямаше двайсет.
Бях отчаян. Трябваше да задържа за няколко дни жертвата си, докато я обера. Най-лесният начин да накараш мъж да се задържи наоколо е да му обещаеш чукане. Така че грабнах Жълти страници и започнах да звъня на клубовете за компаньонки, като поръчвах да пращат момичетата в хотелската ми стая. Отхвърлих първите четири кандидатки, които не ставаха по една или друга причина — друсани, с белези, черни (не се котират особено в Бойси), безнадеждно тъпи, — но най-сетне късметът ми се усмихна и попаднах на жената, чието студио посещавам в момента. С тази разлика, че по онова време името й бе Бритъни Даймънд, имаше руса коса и огромни цици, носеше мрежести чорапогащи и миришеше на дъвка.
Когато се появи в стаята ми, й обясних, че не искам да правя секс с нея. Вместо това й предложих срещу хиляда долара да се престори на влюбена в един оплешивяващ счетоводител от Бойси. Изигра ролята си блестящо. Счетоводителят остана в града, с което ми даде възможност да се сдобия с информация за банковата му сметка и да подготвя фалшивото посещение от ФБР в дома му, с което му изкарах акъла. В крайна сметка той олекна със сто бона, беше уплашен до смърт и твърдо убеден, че го очакват тежки времена.
За нас с Бритъни това бе начало на работно сътрудничество, което щеше да продължава с отделни прекъсвания цели десет години. Отначало бяха Пакетите за балами — тя бе красивото момиче, откриващо подозрителната пачка пари. После устроихме безброй Съпружески капани и деряхме адвокати и директори, като пускахме обяви във вестници от името на „дама, търсеща неангажираща сексуална връзка“. (Малко номера са лесни като този; в случая жертвата — обикновено семеен мъж — ви праща писма, които после се използват за собственото му изнудване.)