Има ли някакъв начин да се стигне дотам? Това винаги ми е било проблем. Знам къде съм и къде искам да бъда. Само дето стигането от едното място до другото си остава загадка.
— Как е Силия? — пита тя.
— Разведена.
— Колко пъти?
— Само с мен. Сега е с някакъв друг тип. Казва се Карл.
— По-добре от теб ли изглежда?
— Сигурно. И определено е по-умен.
— Е, това не означава кой знае какво. Още ли си богат от „Диетично тесте“?
— Не.
— Останаха ли ти изобщо спестявания?
Свивам неловко рамене.
— Значи затова си тук.
— Чакай малко. Ти ми се обади.
— Та нали те познавам, Кип. Никога нямаше да дойдеш в града, ако не искаше нещо. — Накланя глава и ме поглежда напрегнато. — Искаш ли нещо? — пита, този път с по-мек тон.
Онова, което искам точно в този момент, е да се оженя за нея.
— Не.
— Нека позная — казва тя. — Кроиш удар.
— Ами, добре — отстъпвам аз; предложението за брак не ми се вижда особено уместно. — Има една работа. Трябва ми момиче. Жена — поправям се. — Момиче — поправям се отново, решил, че така ще погъделичкам самолюбието й. — И тъй като ми звънна…
Оставям изречението недовършено.
— Мислех си, че си започнал да живееш порядъчно.
— Така е. — Замислям се. — Е, така беше.
— Какво е станало?
— Тоби.
— Тоби?
— Синът ми.
— Той е… на колко? На дванайсет?
— Понякога — отвръщам и свивам рамене. — Официално се води на двайсет и пет.
— Господи — промърморва тя. — Та ти си един наистина дърт кучи син.
— Благодаря. Искаш ли да се оженим?
Така и не научавам отговора, защото преди да продължим програмата, на вратата се почуква. Гологлавият чернокож от рецепцията надниква в офиса.
— Джесика — тихо и с уважение казва той, сякаш съобщава за посетител в приемната, — имаме чеп.
— Добре, Левън, идвам.
Левън изчезва. Тя се обръща към мен.
— Кип, трябва да вървя.
— Нещо е изскочило ли?
— Това беше добро. Не го бях чувала.
— Сериозно?
— Не. Чувала съм го поне стотина пъти. Тази седмица. — Изправя се зад бюрото си. — Радвам се, че се видяхме, Кип.
— Това ли беше?
— Кое?
— Това ли беше всичко? Приключихме ли?
— Трябва да се връщам на работа. Тези моменти са безценни… знаеш как е.
И още как.
— Джес, с цялата си сериозност…
— Добре — казва тя. — Ще го направя.
— Кое ще направиш?
— Номера. Удара. Каквото е там. Нали затова си тук?
Пак не ми се отваря парашутът с женитбата. Може би трябва да опитам по-нататък.
— Да, затова съм тук.
— Знам, че нямаше да ме молиш, ако не е нещо важно. Не би искал да рискувам всичко това. — Тя обгръща с жест офиса си — стилното бюро, фикуса, минихладилника. Както обикновено, не мога да определя дали е сериозна, или се майтапи.
Пауза.
— Важно е, нали?
— Тоби е загазил — обяснявам.
— Значи ме брой.
— Не искаш ли да знаеш…
— Само ме дръж по-далеч от пандиза.
Кимам.
— Обещавам.
— Добре тогава — казва тя. Отива до вратата, отваря я. — Трябва да заснема изпразването върху лицето. Искаш ли да останеш?
— Не изгарям от желание.
— Не те виня — казва тя. Потупва ме по бузата и изчезва в полумрака на снимачната площадка.
Сигурно се питате дали не съм имал това-онова с Бритъни Даймънд или с Джесика Смит. Имаше една нощ в Санта Барбара, преди тринайсет години. Жертвата на Съпружеския капан — собственик на верига бакалии в Невада — се уплаши и не се появи на романтичната среща с „жена, търсеща неангажираща връзка“. Изведнъж останахме неангажирани в хотела; листата на палмите под прозореца шумоляха на топлия ветрец, докато се любехме на прохладните чаршафи и заспахме в прегръдките си. На сутринта се събудих, изпълнен с тъга; осъзнах, че съм направил ужасна грешка — че съм се отнесъл с най-важната жена в живота ми като среща за една нощ. Сигурно и тя бе почувствала същото. Макар че никога не отворихме дума за станалото, сексът помежду ни не се повтори. Просто бяхме стигнали до мълчаливо съгласие.
Именно това е знак за силна взаимна любов, не мислите ли? И двамата бяхме стигнали до едно и също решение и действахме според него, без да говорим по темата. Как другояче бихте го нарекли освен любов?