Оказах се пред дилема — всеки закупен блок телевизионно време означаваше петнайсет хиляди долара приходи, само че трябваше да извадя трийсет хиляди (макар и временно), преди да мога да прибера печалбата. И тогава ми хрумна най-блестящата ми идея — да позволя на други предприемачи да инвестират в начинанието ми наравно с мен.
Започнах да уговарям съседи и приятели да се включат. Можеха да участват като „партньори“, като вложат двайсет хиляди долара за закупуването на телевизионно време. В замяна на това щяха да получават процент от всяко Диетично тесте, продадено благодарение на спонсорираната от тях реклама. Сделката устройваше всички — плешивият счетоводител, който живееше до мен, само за три месеца успя да спечели шест хиляди долара от двайсетте хиляди вложени. В същото време аз, освободен от проблемите с финансовите потоци, можех да купувам стотици часове телевизионно време в цялата страна и да произвеждам десетки хиляди тестета. Парите продължаваха да текат.
Всъщност бизнесът с продаване на партньорство в телевизионни реклами на богати партньори скоро стана по-важен от продаването на карти на дебеланите. И какъв бизнес бе само — системата тук бе тъй примамлива, че всички искаха да инвестират. Скоро получавах по десет чека на месец от нетърпеливи партньори; всеки от тях бе на стойност двайсет хиляди долара, ако не и повече.
Естествено исках да изпълнявам обещанията, които бях дал на партньорите си. Това бе единствената възможна почтена постъпка. Ето защо получените през март чекове ми помагаха да се изплатя на онези, които бяха инвестирали през февруари. А с чековете от февруари се издължавах на януарските инвеститори.
Което означава, че проблемите започнаха през юни.
Скоро стана трудно да се намерят достатъчно нови инвеститори, за да се плати на старите. А бизнесът с карти за дебеланите забуксува. Поради една или друга причина те така и не сваляха килограми, дори и да си раздаваха фул от три моркова и две броколи.
Разберете ме — изобщо не съм се опитвал да обера никого. Всъщност тъкмо обратното — рискувах всичко, за да изпълня обещанията си. Скоро обаче започнах да забавям плащанията към инвеститорите. За да спестя, престанах да пращам Диетични тестета на дебеланите. Оттам нататък всичко бе въпрос на време. Арестуваха ме, докато се прибирах от автосалона на Марина Дел Рей. Исках да купя на Тоби подарък за осемнайсетия му рожден ден — нещо спортно, за да разбере, че го обичам. Вместо това се озовах в затвора и Силия празнува сама.
Третият ми опит да променя живота си бе постъпването ми в химическото чистене. Опитвах се да живея законно и почтено с десет долара на час плюс бакшишите.
Не се получи кой знае колко добре. Поне засега.
14
Четвъртък е. Качвам се в колата си и изминавам шейсет и петте километра до Напа Вали. Тук е с десет градуса по-топло, отколкото на Полуострова, така че свалям прозореца и разкопчавам горните две копчета на ризата си. Шосе 29 свършва в град Напа, който — въпреки романтичното му име и традиционното му свързване със Земята на виното — е грозно градче с три големи паркинга, претъпкани с блестящи алуминиеви каравани. Наполовина извор на работна ръка, наполовина крайна спирка на камионите, град Папа е разположен в началото на едноименната долина; това е място, където шофьорите спират натоварените с живи пилета от Петалума камиони, за да обядват.
Напа е дом на хората, които са в основата на винарската индустрия, на онези, които вършат истинската работа — лозари, винари, чистачи на басейни, келнери. Няколко километра навътре в самата долина ще откриете именията и винарските изби, в които се оттеглят богатите кардиолози и компютърни шефове, когато им хрумне, че им е омръзнало от жестокия живот в града, и решават да търсят щастието в бутилирането на вино с нов фамилен герб върху етикета.
Продължавам по Шосе 29 покрай града и оставям паркингите зад себе си. Отбивам хондата по един черен път, по който малцина кардиолози се осмеляват да пътуват. Той ме отвежда нагоре в планината. Преодолявам серпантините по склоновете на Маунт Ведер. Големи секвои скриват слънцето, така че лъчите му са принудени да проникват през зеления балдахин като настоятелни златни пръсти.
Стигам платото и слънцето отново се появява в небето. Нужни са ми няколко мига, докато осъзная, че карам по ръба на угаснал вулкан. Кратерът е запълнен с пръст, върху която растат стотици акри лозя, подредени в спретнати бели редици.
Спирам край стара каменна къща. Едно краставо куче лежи в прахта и се мъчи да побере тлъстите си бутове в кръга сянка на малка акация. Слизам от колата и затварям вратата. Кучето ме поглежда, решава, че не мога да му помогна с решаването на проблема със сянката, отпуска отново глава и затваря очи.