— Елиху? — викам аз.
Отвътре се чуват стъпки.
— Идвам!
На прага се появява старец. Облечен е в разкопчана до корема ленена риза, джинси и работни ботуши. От двете страни на главата му има по един сив кичур, има и остатъци от преметнат някога над плешивото теме дълъг перчем, който сега е провиснал като оклюмал връх на клоунска шапка.
— Кип? — казва той. Разперва ръце и тръгва към мен. Прегръщаме се. Тупа ме по гърба. Мирише на пот, дъб и вино.
Отдръпва се и ме поглежда.
— Господи! — Не е ясно дали възклицанието му е от радост, или от тъга. — Виж се само.
— Благодаря — отвръщам.
— Тъкмо проверявах буретата. Влизай.
Въвежда ме в къщата. Вътре е прохладно и тъмно.
Стените са покрити със стойки, на които има дървени бурета. Помещението е пропито с характерната миризма на малцова киселина, сладникава и гнила.
— Искаш ли да опиташ? Гордея се с това. — Взема един крадец на вино (дълга стъклена тръба) от една лавица и я пъха в дупката на едно буре. Запушва с пръст края на тръбата и я изважда. Тя е пълна с рубинена течност. Домакинът ми поднася крадеца на вино над една пластмасова чашка и маха палеца си. Виното се излива вътре.
— Пий до дъно.
Пия. Има вкус на прокиснал гроздов сок.
— Какво ще кажеш? — пита той.
— Не е зле.
— Като гроздов сок, нали?
— Нещо такова.
— Да — с внезапна умора казва той. — Не ме бива особено в тази работа.
— Не е зле — повтарям.
— Може би след някоя и друга година. С възрастта всичко става по-добро.
Връщам му чашката. Той я мята в кофата за боклук. Нямам желание да споря с него, макар да имам сума ти доказателства за противното.
Обядваме в потискащата жега отвън, на една малка маса за пикник до къщата. Кучето успява да се добере до нас и се настанява със сумтене в краката ни. Елиху сервира — препечени франзели, меко сирене, пушено филе и бутилка вино. Налива и вдига чашата си.
— Наздраве!
— Лехим! [2] — отвръщам.
Опитвам виното.
— Това вече си го бива — казвам с надеждата, че му правя комплимент.
— Прави го един скапаняк от отсрещния склон. Някакъв компютърджия.
— Извинявай.
— Виното му е добро — съгласява се Елиху. — Може би някой ден…
— Ето ти една истинска цел.
Елиху прави пистолет с пръсти.
— Цел, да бе.
Храним се мълчаливо.
— Значи вече си свободен човек — казва най-сетне домакинът ми.
— Да.
— Искаше ми се да те посетя. Ама ми беше шантаво.
— Разбирам те.
— Вече съм стар. — Казва го като извинение, че не ме е посетил в Ломпок.
Поглеждам го в сълзящите очи.
— Знам.
Елиху Кац беше приятел на баща ми. След смъртта му ме наглеждаше, помагаше ми при ударите, пазеше гърба ми, даваше ми ценни уроци. Веднъж, след като с цялата си глупост бях изпържил неподходящия човек (сериозен политически сътрудник на наркобароните от Сан Франциско), Елиху ме отърва с откуп, който по принцип пазеше за себе си — серия снимки на важната клечка в компанията на малко момче. Така успя да ме измъкне от пандиза и затова му дължа всичко, което имам. Вярно, за момента не е кой знае какво.
Оттегли се от занаята преди петнайсет години и се установи на Маунт Ведер, за да живее от спестяванията си и да реализира мечтата си — да произвежда вино. Каза ми тогава, че времената се менят, че времето на големите удари отминава, че жертвите започват да стават прекалено хитри, полицията — прекалено агресивна, а другите престъпници — прекалено опасни. Искаше да излезе от играта, докато все още имаше възможност.
Въпреки това не се дистанцира напълно, поддържаше тесни връзки с групите в Сан Хосе и Сан Франциско, споделяше информация, играеше ролята на уважаван от всички старейшина и доверена клирингова банка за нашия свят.
— Е, какво мога да направя за теб? — казва той.
— Тоби е в беда.
— В каква точно?
— Дължи пари. На руснаците. Чувал ли си за Сустевич? Професора?
— Гониф[3] — казва Елиху и отхапва залък от хляба си.
— Така че се заемам за работа,
— Кой е целта?
— Едуард Нейпиър.
— Онзи от Вегас ли?
— Сега прекарва повечето си време тук.
— Колко?
— Двайсет и пет.
— Сустевич вътре ли е?
Кимам.