— Шестте милиона ще пристигнат утре сутринта. Имате два месеца.
— И после олющване с химикали ли?
— Да.
— Пази се — казвам на Дмитрий.
— Да — отвръща той.
Затварям. Най-накрая се почна.
Три минути по-късно телефонът в кухнята звъни. Решавам, че Дмитрий иска да потвърди инструкциите по прехвърлянето. Вместо това с изненада чувам гласа на Тоби.
— Татко?
— Тоби! — Не съм го виждал от посещението в болницата. — Как си?
— Много по-добре — замаяно казва той. — Дават ми едно лекарство. Страхотно е.
Иде ми да кажа нещо пиперливо, но си спомням обвинението, че все му се карам.
— Чудесно — отвръщам. „Значи се друсаш с перкодан? Фантастично, сине!“
— Мама казва, че искаш да дойда при теб, вярно ли е?
— Много ми се иска.
— Можеш ли да минеш да ме вземеш?
— Разбира се. — Замислям се. — Всичко наред ли е?
— Какво искаш да кажеш?
— Защо се обаждаш? Тоест, радвам се, че се обади. Да, искам да живееш при мен. Просто е… необичайно. Да нямате проблеми с майка ти?
— Да — казва той. Следва пауза. Представям си как прехапва устните си, както прави винаги, когато мисли за нещо разстройващо. — Май ще ми е по-добре при теб.
Именно тези думи — а не съгласието на Дмитрий да прехвърли шест милиона в сметката ми — са определено най-доброто, което съм чувал, откакто се събудих тази сутрин, преди цяла вечност.
Втора част
17
Една юлска сряда вечер Ед Нейпиър вдига парти. Наема Музея на авиацията в Хилсборо — хангар на миниатюрно летище, където стари „Зиро“ и „Спитфайър“ висят от тавана на стоманени въжета и ранните постижения на техническата революция се демонстрират във формата на лампови екрани, аеродинамични тръби и снимки на братята Райт.
Купонът е обявен по случай откриването на новата инвеститорска фирма на Нейпиър — „Аргайл Партнърс“. В действителност обаче той показва колко приказен е станал животът на Полуострова, където дори секретарките изкарват по седемдесет бона, където току-що завършили колежа младоци с добри бизнес планове могат да спечелят милион след петминутен обяд, където, за да забогатееш, ти е достатъчно просто да си настроен на вълна „мога да го направя“ и да вярваш, че интернет променя всичко — фраза, която означава едновременно нищо и всичко и която явно се е превърнала в мантра за щат Калифорния.
Купонът също е по повод това, че Силициевата долина се е появила на световната сцена или поне че останалият свят е излязъл на нашата сцена, сега дори хора, които никога не са използвали компютър (както самият Едуард Нейпиър с гордост обяви пред „Форбе“), са отворили офиси там и са започнали да инвестират във високотехнологични компании. Сигурно ще се запитате — какво кара хора като Ед да влагат парите си в нещо, от което си нямат представа? Отговорът е прост (както обяснява пред „Форбс“ самият Нейпиър) — разбират ли въпросните предприемачи, че интернет променя всичко? Вярват ли, че могат да го направят? Имат ли проникновени идеи за бъдещето?
Тази вечер аз имам своя собствена проникновена идея — да пусна мухата, само колкото да накарам рибата да клъвне и да започна да навивам макарата. Появявам се на партито с Джес Смит и Питър Рум. Без особени трудности успяхме да се сдобием с покани от приятелите на Питър — и те воини на кода. Лесно беше: домакинът ни бе поканил цялата Силициева долина — юристи, предприемачи, инженери, журналисти, представители на пресцентрове, дори конкурентни инвеститори. И защо не? Богатството е тъй огромно, че ще има за всички. Конкуренцията и завистта са толкова назадничави — остатъци от стария свят, съществувал, преди интернет да промени всичко.
Тримата се разделяме, за да покрием възможно най-голяма площ. Двамата с Питър сме облечени в униформата на Силициевата долина — плътни памучни панталони и сини памучни ризи на райета. Бях помолил Джес да облече нещо по-предизвикателно. Спряла се е на плътно прилепнала черна рокля с цепка и широко деколте. Когато я виждам — особено проблясването на бялото й бедро, докато върви — предишните ми съмнения, че може да провали удара, се изпаряват.
Купонът се е разпълзял по два етажа и на балкона, от който се открива изглед надолу към хангара. В единия ъгъл оркестър свири суинг — привлекателна руса певица и четирима музиканти с плитки бомбета, които клатят в унисон месинговите си инструменти. Пред отворените барове покрай другите три стени се тълпят хора. Питиета за вечерта — каберне за господата, шардоне за дамите. Между другото, в истински стъклени чаши — не са позволени никакви пластмасови заместители, щом Ед Нейпиър урежда сметката.