— Не е и необходимо. Вижте, искахте да ме черпите питие. Никога не отказвам питие. Наслаждавам му се. — Вдигам чашата, за да покажа колко точно се наслаждавам на уискито си, а и да видя какво е останало. С изненада откривам, че е само глътка. Изпивам я и оставям чашата. — Но вече си имам работа. И съм много доволен от нея.
— Работя за „Пестеливо почистване“ (фирма за химическо чистене) в Сънивейл. Плащат ми по десет долара на час, плюс бакшишите. Някога да сте оставяли бакшиш в химическото чистене? Така си и мислех. За една година работа получих бакшиш три пъти. Два от тях бяха случайно изпаднали дребни от нечии панталони.
— Ще ви платя сто — казва тя.
— Долара?
— Не.
— Сто хиляди?
— Да.
— Звучи изкушаващо — казвам. — Но въпреки това: не.
— Не искате ли да знаете за каква точно работа става дума?
— Не.
— Знаете ли кой е съпругът ми?
— Не.
И сякаш за да отговори на собствения си въпрос, тя сваля слънчевите си очила. Както и подозирах, на окото й имаше синина колкото питка.
— Казва се Едуард Нейпиър. Знаете ли кой е той?
Знам. Магнат от Лас Вегас. Импресарио, както наричат медиите подобни типове, „Депресарио“ може би би била по-точната дума. Собственик на казино „Облаците“, на Ивицата. Висок и красив. Състоянието му възлиза сигурно на милиард долара. Не преувеличавам. Освен това свързан с разни мутри. Но за това не съществуват никакви преки доказателства, да не си помислите нещо. Просто хората, които му се опъват прекалено, имат склонността да изчезват. И така сметките се уреждат.
А сега, след като е завладял Лас Вегас, Ед Нейпиър е дошъл в Силициевата долина. В последно време се изживява като предприемач. Пилее пали наляво и надясно, инвестира десетки милиони в интернет компании. „Уолстрийт Джърнъл “ го цитира да казва, че след като прахта се слегне, щял да притежава известен дял от Новата икономика. Малцина се съмняват в него. Поне на думи.
— Не — казвам. — Кой е той?
Тя се усмихва.
— Задачата е проста.
Няма такива неща като прости задачи, за които да ти плащат сто бона. Освен ако не си телевизионна звезда или сенатор.
— Както казах, не, благодаря — отвръщам и ставам.
— Тръгвате ли?
— Аха.
— Защо?
— Защото не ви вярвам. Не вярвам, че просто случайно сте се натъкнали на мен в бара. Мисля, че знаете кой съм и че това е някакъв номер.
— Кълна ви се, не е.
— О, кълнете се значи? Е, в такъв случай…
Сядам отново на мястото си.
Тя изглежда изненадана.
— Майтапя се — казвам. Ставам отново. — Последен шанс. Кой ви праща?
— Никой.
— Довиждане.
Обръщам се да си тръгна.
— Чакайте. — Тя ме дръпва за крачола на панталона. — Вземете.
Подава ми визитна картичка. На нея пише „Лорън Нейпиър“. И просто телефонен номер. Никакви длъжности. Никакъв адрес.
— Това е номерът на мобилния ми — казва ми. — Можете да звъните по всяко време.
— И защо да ви звъня?
— Може пък да промените решението си.
— Не се надявайте особено — казвам. — Благодаря за питието.
Оставям госпожа Лорън Нейпиър на масата и забързвам към хондата си. Ако имам късмет, пътуването до дома ще ми отнеме точно час под палещото слънце на Шосе 85.
Прибирам се в седем. Лято е и все още е съвсем светло.
Настанил съм се в малка жилищна сграда в центъра на Пало Алто. Мястото не е точно западнало, но пък и не отговаря на стандартите на района. От четирите му страни има чудесни постройки, в които гарсониерите вървят по половин милион долара. Моята къща е стара, измазана с евтина мазилка, с открит паркинг пред входа — същински херпес на квартала. Хазяинът ми (който живее в апартамента над мен) е деветдесетгодишен. Купил сградата през 1958 г., много преди районът да стане известен като Силициевата долина. През първите десет години дори си имал кокошарник в задния двор. А сега ми взима по четиристотин долара за едностайната ми квартира, докато пазарните цени са от порядъка на хиляда и двеста на месец. Така и не мога да разбера дали политиката му е резултат на упорита почтеност, или на старческа деменция.
В замяна на ниския наем аз му помагам с каквото се наложи. Няма много за правене — да подрязвам живия плет, да изнасям контейнера с боклук всеки четвъртък, да звъня на сервиза, когато общата пералня се скапе.
Днес господин Сантуло ме среща на паркинга. По мърлява риза и дебела хавлия. Затътря крака към колата ми.
— Кип, ще смениш ли крушката горе? — Той е дребен, съсухрен и износен като здравата сдъвкана кучешка играчка. Говори с италиански акцент. Слушал съм десетки пъти историята на живота му — пристигнал от Италия по време на Депресията, работил в месопреработвателния комбинат „Суифт“ в Сан Франциско, изкарвал добри надници, започнал да купува имоти, а роднините му го подигравали, че плаща прекалено много за селска земя на майната си — в Пало Алто. Сега земята под постройката, в която живея — в самия център на най-големия икономически бум в историята на капитализма — ще му донесе милиони, ако му хрумне да продава. Вероятно никога няма да го направи. Така че парите ще получат наследниците му. Всъщност те вече започват да обикалят наоколо и да го навестяват все по-често, сякаш предусещат приближаващата се смърт. Нищо не вдъхва повече любов от парите.