В дневната ми има компютър и десетки кутии с витамини. Въртя бизнес с хранителни добавки по интернет. Нарича се MrVitamin.com. Напълно законен е. За съжаление.
Печалбата ми е около двайсет долара месечно.
Трябва да купувам по осемстотин шишенца витамини от търговеца на едро, за да получа някаква горе-долу приемлива отстъпка. Дневната ми прилича на склад, натъпкан догоре с витамин Е, бета-каротин, мултивитамини и таблетки селениум. Ако случайно световната икономика превключи на селениум като основа, ще стана приказно богат.
Засега обаче нещата вървят едва-едва. Препъвам се в кашоните, докато стигна компютъра. Поставил съм го върху нестабилна масичка за карти. Бях помолил програмиста да ми напише програма, която да показва резултата от продажбите до момента. Той създаде скрийнсейвър — малко хапче витамин, мотаещо се насам-натам из екрана. Вътре в хапчето е изписана общата сума от дневните продажби. Според подскачащото хапче, докато ме е нямало, съм продал витамини на обща стойност 56.23 долара. Брутната ми рентабилност е около 7 %. Това означава, че днес съм спечелил 3.94 долара. Поддръжката на уебсайта ми излиза към десет долара на ден. Както се казва в стария виц, губя пари при всяка продажба, но се надявам да избия минусите с оборот.
Отивам в кухнята и прослушвам съобщенията на телефонния секретар. Общо са две. Първото е от програмиста ми Питър Рум. Познавам го от времето на „Диетичното тесте“. Когато бизнесът потръгна, получавах по стотици поръчки на ден. Телефонистите ги записваха върху картончета. Дадох си сметка, че се нуждая от професионална компютърна база данни, за да съхранявам имената и адресите на дебеланите си и да държа нещата в ред. От „Андерсън Кънсълтинг“ ми предложиха да ми напишат и инсталират специално създаден за мен софтуер срещу седемдесет и пет хиляди долара, плюс още десет хиляди на месец за поддръжка. Видя ми се малко скъпичко, така че обиколих Станфордския кампус и закачих на едно дърво написана на ръка обява — „Търси се компютърен програмист. 10 дол./ч.“ Получих двайсет отговора. Сред тях беше и Питър Рум. Когато ме прибраха в Ломпок, вече му бях платил общо двайсет хиляди. Сигурен съм, че деветнайсет хиляди от тях са отишли у дилъра му на трева. Ако можех да си уредя някакъв директен депозит с него, нещата щяха да са много по-лесни.
Сега Питър ми съобщава, че е завършил софтуера, който му бях поръчал за уебсайта — автоматично повтарящи се поръчки. Идеята е следната. Хората гълтат витамини всеки ден, така че шишенце с трийсет хапчета стига точно за един месец. Защо тогава на клиентите да им се налага да посещават всеки месец MrVitamin.com, за да подновяват поръчките си? Помолих Питър да направи така, че да могат да поискат автоматична ежемесечна доставка на хапчетата си. Веднъж месечно кредитната им карта се натоварва и им се изпраща ново шише мултивитамини. Напълно автоматично.
Знам какво си мислите. Ако беше времето преди Ломпок, може би нямаше да кажа на клиентите, че са се записали за подобна услуга. И че може би натоварването на картата щеше да е по-редовно от доставките. Но това е минало. Вече съм нов човек. Честен и откровен.
И тъй, Питър ми съобщава добрата новина, че на уебсайта човек може да пожелае поръчката му да се повтаря автоматично. После прочиства гърлото си и казва:
— Така че… ъъъ… Може ли тия дни да уредим сметката?
Питър е свестен тип. Не съм му платил нито цент, откакто излязох от затвора. Предполагам, че щедростта му е на изчерпване. Сигурно му дължа три-четири хиляди. При печалба по 3.94 на ден бих могъл да уредя дълга си към него за две и половина години. От безнадеждния му тон личи, че и той е направил горе-долу същите сметки.
Секретарят избибипква и пуска второто съобщение. Гласът ме изненадва. Не съм го чувал от половин година — от Коледа. Тоби като че ли се появява само за раздаването на подаръците.
— Здрасти, тате — казва той. — Просто ти се обаждам.
Тонът му е небрежен. Прекалено небрежен. Познавам сина си. Иска нещо.
— Исках да видя как я караш. Нищо особено.
Прави пауза, явно се чуди дали да оставя допълнителна информация на секретаря. В крайна сметка се отказва.
— Добре. Ще се чуем по-нататък — казва и затваря.
Приготвям си обичайната вечеря — спагети „Ронцони“ (1.19 долара в супера) и доматен сос „Рагу“ (по 2.30 долара бурканчето). Храня се и си мисля за деня — за изненадващото предложение на Лорън Нейпиър да ме наеме за някаква загадъчна задача срещу сто хилядарки и за тревожно неясното съобщение от сина ми.