— Питах ги дали искат да говорят с теб — казва арабинът. — Отговориха, че не искат.
— Благодаря, че ми го съобщаваш.
— Точно това е странното — продължава арабинът. — Те ми казаха да ти кажа.
— Така ли?
— Казаха — „Погрижете си господин Ларго да разбере, че сме идвали“.
— Ясно.
Тоби се появява в дневната зад мен.
— Какво има?
— Нищо — отвръщам. Потупвам арабина по рамото. — Благодаря.
— Няма нищо…
Осъзнавам, че арабинът ме е зяпнал.
— Какво има?
— Нищо.
— Кажи де. Какво има?
— Просто… зъбите ти. Различни цветове са.
— Така ли?
— Извинявай. — Той поклаща глава. — Задръж визитката.
Обръща се и излиза.
— Какво означаваше всичко това? — пита Тоби.
— Не съм сигурен.
— Не си сигурен ли? Мислех, че знаеш всичко. Че планираш всичко. Мислех, че няма случайни неща.
— Е, май има. — Мислите ми бясно препускат. Опитвам се да разгадая станалото. Наистина ли наоколо душат агенти на ФБР? Но защо? Какво търсят? Какво знаят? Защо се интересуват от мен? Възможно ли е да са научили нещо за удара?
— Това не звучи много успокоително, татко — казва Тоби.
— Да, така е.
— Искам да кажа, че е от най-впечатляващите неща.
Поглеждам сина си и се мъча да се усмихна. Какво да му отговоря? Тръгвам към спалнята.
— Тази вечер аз съм на леглото. Настанявай се на дивана.
Затварям очи и се опитвам да заспя.
През нощта вали. На сутринта водещият споменава, че дъждът по това време на годината е „шантаво нещо“, и се пита какво ли означава.
34
Ho, както се казва, номерът трябва да продължи. Почнеш ли, механизмът се задейства и връщане няма. Когато двама неочаквани типове се появят на вратата ти с разрешително за обиск, не можеш да вдигнеш ръце и да кажеш: „Край, дотук съм“. Намираш се по средата. Нейпиър е прибрал три милиона от парите на Сустевич. Дължиш дванайсет милиона на руската мафия. Имаш два дни, за да им ги дадеш. В противен случай ще си един от първите, опитали най-новото питие на московските клубове — киселинен хайбол. Една част хлороводородна киселина. Една част джинджифилова бира. Но тази съставка не е задължителна. Разбийте. Разбъркайте. Пийте. Пукнете.
Добре. Сутрин е. Двамата с Тоби пътуваме на работа. Простил съм му за мърляшкото му поведение. В края на краищата ми е син. На кого се е метнал такъв? На мен. Мисля си за времето, когато аз бях на двайсет и пет. Как устройвах номера със собствения си баща. Мразех го и в червата. Сигурно и аз съм пускал пиперливи забележки по негов адрес, когато не беше в пандиза. Правил ли съм го наистина? Опитвам се да си спомня. Бях прекарал последните трийсет години в опити да изтрия спомена за баща си, който ме беше разочаровал по всеки възможен начин — беше ме научил на престъпления, вместо на риболов, никога не делеше отмъкнатото, а накрая умря и ни остави с мама без нищо.
Бях постигнал успехи в забравянето му. Сега той е само мрачно присъствие в края на спомените ми — история, за която не си правя труда да говоря и мисля. Но естествено той е и подтекстът на целия ми живот. Никога не го разбираш, докато не стане прекалено късно. Ето ме мен — на петдесет и четири, слизам надолу по склона на битието си, насочил съм се към края, и едва сега, докато пътувам в колата, за да извърша престъпление със собствения си син, най-неочаквано осъзнавам, че всичко, което съм направил някога — всичко — е реакция срещу баща ми. Опитът ми да напусна неговия свят, връщането ми в него; напускането на Тоби и връщането ми към него; трескавото ми търсене на избавление и неуспехите — поне за момента.
Мислите ли, че съжалявам за себе си? Точно така става с хора като мен. Ние сме свръхгерои, напълно контролиращи всяка нишка в живота си. В мига, в който някой осуетява грижливо разработения ни план, изпадаме в паника. Спокойно. Това е единственият начин да довършиш удара си. Като запазиш спокойствие. Като не изпускаш от очи наградата. Почти си я достигнал.
Лош знак е да говориш сам на себе си.
35
Вместо да отидем в офиса, с Тоби продължаваме към града. Пътуваме към центъра по Монтгомъри Стрийт — невъзможно тясно шосе, служещо едновременно за източна граница на Чайнатаун и за основна артерия на финансовия район. Целият път е осеян с евтини магазинчета и предупредителни знаци. От шахтите се вдига пара. Колите паркират на две и три редици, понякога на тротоара, друг път насред платното. Улицата е едновременно непроходима и неизбежна. Накъдето и да си се запътил в центъра, трябва да минеш по нея — но го правиш на свой риск и се ругаеш за опита.