Виждам също и интимните детайли от живота й, спокойното домашарство — сок на закуска, две филийки препечен хляб, хубаво домашно ястие в края на деня. За съжаление, липсва само едно нещо — моя милост. Отново се замислям за предложението за брак, което й бях направил само преди два месеца в кабинета й и което тя тъй обмислено отхвърли. Сега идеята отново ми се струва примамлива. Странно ли е да се ожениш за посестрима в занаята? Познавам я, откакто беше на деветнайсет. Половин живот. Може би това е най-добрата любов — монотонното еднообразие, отегчителното повтаряне на познати неща. Може би именно търсенето на новото и вълнуващото ни съсипва. По дефиниция новото изчезва в мига, в който го откриеш. А познатото може само да става все по-голямо и по-голямо.
Тя ме повежда към дивана. Сядам.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, благодаря.
Тя сяда до мен.
— Трябва да поговорим.
— Нали дойдох. Казвай.
— Разстроена съм.
Чака ме да кажа нещо. Накрая се осмелявам.
— Разстроена?
— Нямаш ми доверие.
Обвинението й ме хваща неподготвен. Очаквах топла интимност, може би дори малко да поомачкаме дивана. А сега разбирам, че съм извикан за сблъсък.
— Разбира се, че ти имам доверие.
Тя се нахвърля върху мен. Явно се е подготвяла предварително, правила е репетиции. Прилича на обвинителната реч на прокурор.
— Ти дойде при мен, Кип. Ти се нуждаеше от помощта ми. Съгласих се. Ти ме помоли да зарежа собствената си работа за няколко месеца. Зарязах я. Помоли ме да спя с Ед Нейпиър. Спах с Ед Нейпиър. — Тя се пресяга и докосва ръката ми. — Направих всичко, за което ме помоли.
— Така е.
— Тогава защо имам чувството, че съм все на три стъпки зад теб? Защо не ми казваше какъв е номерът?
— Казах ти…
— Знаеше, че Ед Нейпиър ще открие кой си всъщност. Искаше да го разбере. Но не ми каза, че това е част от плана. Агентите от ФБР — защо не ми каза за тях? И Питър с неговото паникьосване и изчезване? Това също е част от номера, нали?
— Какво значение има?
Как щеше да се чувстваш, ако ти нямах доверие?
— Наранен. Но щях да те разбера.
— Как свършва ударът, Кип?
— Казах ти…
— Знам — прекъсва ме тя. — Не можеш да ми кажеш. За мое собствено добро.
— Именно.
— Знаеш ли какво си мисля? Че никога не си ми имал доверие. Още от самото начало.
— Това не е вярно.
Само че тя е права. Нямах й доверие от онази вечер преди два месеца, когато ми се обади по телефона. Беше прекалено удобно: да се обади ей така, ни в клин, ни в ръкав, след като не сме разговаряли от години. И то точно в момента, когато замислях плана си. Подобни неща просто не се случват. Не и в моя свят.
— Кажи ми как свършва, Кип. След утрешния ден ще се качиш в самолета и ще отлетиш някъде далеч. Кой ще дойде с теб?
— Който иска.
— Аз може ли да дойда?
— Много бих се радвал — отвръщам и това е самата истина. Бих се радвал да се оженя за теб, Джесика Смит. Бих се радвал да се кача в самолета с теб, да седя до теб, да отпътуваме някъде надалеч и да започнем заедно един нов живот.
Само да можех да съм сигурен, че не си човекът, който ще ме предаде.
— Разкажи ми тогава. Бъди честен с мен. Кажи ми как приключва всичко. Покажи, че ми имаш доверие. Започни още сега. За да нямаме повече тайни.
— Винаги ще имаме тайни.
Тя се усмихва. За миг лицето й се променя; очите й стават изцъклени, като от стъкло. Гледа през мен към някакво бъдеще, в което аз нямам роля. После казва:
— Мисля, че е по-добре да си вървиш.
— Джес. — Опитвам се да измисля какво да кажа. Не успявам. Ставам от дивана.
Тя ме изпраща по стълбата до външната врата.
— Ще се видим утре — казва. Гласът й е студен, лишен от емоции, делови. Вратата се затваря, преди да мога да отговоря.
Сигурно се питате защо изобщо я поканих да участва в удара, щом й нямам доверие. Ще ви кажа. Вярно е, че не й вярвам. Но да пуснеш врага в лагера си е най-сигурният начин да го контролираш. Сякаш държиш конец, директно свързан с противника ти. Въпросът е кой дърпа конеца и кой е куклата.
Освен това винаги има шанс, макар и съвсем малък, да ми се е обадила наистина съвсем случайно. Подобни неща все пак се случват, нали? Затова не е зле да е наоколо, просто за всеки случай. По-нататък, когато всичко приключи, може би ще се опитам още веднъж да й предложа брак.