Докато карам обратно, си мисля за трите жени, които в момента играят роля в живота ми — Силия, Джесика и Лорън Нейпиър.
Всяка от тях ме прави нещастен по различен начин. И въпреки това в нощ като тази, докато карам в мъглата към апартамента си, не бих имал нищо против да споделя топлото легло с някоя от трите.
39
В седем сутринта двамата с Тоби се будим от тракането на кофите навън — четвъртък е денят за събиране на боклук в Пало Алто.
Едновременното ни събуждане означава, че се налага да се състезаваме за банята. Вярно е, че Тоби е по-бавен с гипса и патериците, но компенсира липсата на скорост с хитрината си. Посреща ме в коридора до вратата на банята.
— Апартаментът е твой. Влизай пръв — казва той и махва великодушно с ръка. — Само да си взема четката за зъби…
Влиза и затваря вратата. Чувам изщракването на резето.
— Хей! — протестирам аз.
— Проспа и изгуби, старче — отвръща той от другата страна.
Поклащам глава и се отдалечавам. Трябва да се изпикая. Синът ми не разбира мъжката биология. С нетърпение очаквам кога ще остарее като мен и простатата му ще стане с размерите на костилка авокадо и ще го кара да се събужда сутрин с препълнен до пръсване мехур.
Тръгвам към дневната. Телефонът звъни. Отивам в кухнята, вдигам слушалката.
— Ало?
— Господин Ларго?
Познавам гласа. Руски. Културен. Слабоват. Гласът на Професора.
— Да.
— Знаете ли кой се обажда?
— Разбира се.
— Знаете ли какъв ден е утре?
— Петък?
— Да — казва Сустевич. — И също три дни, преди да върнете дълга си. Спомняте ли си колко ми дължите?
— Да видим — отвръщам аз. Замълчавам, сякаш пресмятам нещо. — Хмм. Добре, че съм си го записал на гърба на касовата бележка от супера. Тук някъде трябва да е. Момент така…
— Дванайсет милиона долара.
— Добре — казвам аз. — Ще се доверя на думата ви.
— Ще можете ли да се издължите?
— Дадох ви думата си.
— Да, оценявам това — казва Сустевич. — Но трябва да разберете, че в моята работа понякога думата не означава нищо.
— Разбирам. Но не се притеснявайте. Ще имам парите.
— Надявам се. За ваше добро е, а също и за доброто на сина ви.
— Знаете ли какво. Май размислям за сина си. Можете да го получите. Трябва ли ви момче? Някой, който да ви прави компания в онова ваше голямо старо имение? Колко тоалетни имате?
— Господин Ларго? Излизали ли сте навън? Да сте проверявали кофите за боклук?
Усещам как помещението се изпълва със студ.
— Да ги проверявам… за какво?
— Вътре има послание. Предупреждение. Да изчакам ли, докато погледнете?
Не отговарям. Пускам слушалката на пода, тя се удря в килима и започва да се върти като новородено, увиснало гротескно на пъпната си връв.
Излизам на бегом навън и изтичвам покрай розовите храсти до тротоара. Пенисът ми се вее в боксерките ми. Минавам покрай една съседка, разхождаща декоративния си пудел — възрастна жена, която най-редовно съм поздравявал — и тя се извръща ужасена от мен. Поглеждам надолу — цепката на бельото ми е разтворена и посивяващите ми косми стърчат като причудлива прическа на стилист. Закопчавам се и продължавам напред.
Трите кофи за боклук са до ъгъла. От старите са — дебела гофрирана ламарина, издържаща дванайсет години блъскане, ритане и тряскане.
Заемам се с първата. Капакът създава вакуум и стените на кофата хлътват навътре. Накрая успявам да се преборя и вдигам капака. Вътре виждам бял чувал. Усещам миризмата на риба. Пускам капака на земята. Чува се силно дрънчене на метал върху камък.
Вдигам втория капак. Вътре има черен найлонов чувал и мазна кутия от пица, сгъната на диагонал, за да се побере вътре.
Изблъсквам втората кофа, обръщам се към третата. Капакът е плътно затворен. Дърпам. Отново вакуум. Накрая капакът поддава изненадващо бързо и се налага да направя крачка назад, за да запазя равновесие.
Кофата е пълна с бели найлонови чували. Най-отгоре виждам оставеното ми от Сустевич предупреждение. Нужни са ми няколко мига, докато проумея какво е. После го разпознавам — дълга червена плитка, завършваща с парче окървавена кожа.
Дългата червена опашка на Питър Рум.
Дявол да го вземе. Казах му да се разкара от града. А той продължил да се мотае тук, без да обръща внимание на предупрежденията ми. Всичко му приличаше на игра — преструването, че предсказва цените на борсата, че е уплашен от фалшивите агенти на ФБР, че си събира нещата в офиса и напуска…