Нейпиър се обръща към мен.
— Да започваме — казва и затваря вратата към коридора.
Отивам до клавиатурата и набирам командата, която съм виждал Питър да набира поне пет-шест пъти.
>pythia — n=1
На екрана се появява зелена графика — HPPR. Графиката разказва странната история на фирма за рибено масло: само преди едно денонощие се е продавала за три цента на акция, но оттогава е започнала постепенно да поскъпва, за да стигне до 6.20 долара за акция. Над сегашната цена и вдясно Пития рисува червен кръг на ниво 9.95 долара.
Нейпиър поглежда към екрана и кима.
— Добре — казва и се обръща към спикърфона. — Искам да купуваш всичко налично на символа HPPR, таван осем долара, докато не ти кажа да спреш.
Безтелесният глас на „Дерик“ повтаря:
— Господин Нейпиър, от сметката ви с крайни числа Девет шест едно две купуваме Хари Питър Питър Робърт, таван осем долара. Нареждането е да се купува, докато не кажете да спра.
— Точно така — казва Нейпиър.
— Нареждането се предава в системата на Насдак…
От спикърфона се чува силен шум. Светлините примигват, сякаш се чудят дали да не се откажат да светят за днес, след което вземат решение и изгасват. Екранът на Пития става черен.
— Какво… — почва Нейпиър.
Гърбът му е осветен от слънчевите лъчи от прозореца зад него. Лицето му е в сянка и е трудно да се различи физиономията му.
— Стой! Не мърдай! — викат нечии гласове. Силно, може би през високоговорители.
Всичко се случва едновременно. Вратата на конферентната зала изхвърча и вътре се втурват двама мъже с черни бронежилетки с големи жълти букви ФБР на гърдите и гърба. Застават от двете страни на вратата и бързо приклякат. Пистолетите им са извадени и се местят от мен към Нейпиър, Тоби и Джес.
После в залата се появяват още двама мъже, този път спокойно и бавно. Агентите Кросби и Фаръл държат пистолетите си насочени нагоре към тавана.
Накрая влиза още един агент — по-възрастен, със сива коса, в сако от туид с кожени кръпки на лактите, подобно на някакъв английски професор. Върви бавно, целеустремено, сякаш през цялото време се занимава с това да нахлува в конферентни зали на новооткрити фирми.
— Горе ръцете! — вика агент Кросби.
Вдигам ръце. Тоби, Джес и Нейпиър правят същото.
— Кип Ларго, вие сте арестуван — казва сивокосият агент.
— Арестуван? За какво? — питам аз.
— За измама, незаконно проникване, кражба, прехващане на електронни комуникации по член две хиляди петстотин и единайсети. Имате ли свободна минута? Седнете, ще ви прочета целия списък…
— Чакайте, станала е някаква грешка — казвам аз.
— Господин Ларго — прекъсва ме агентът, — всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас. Имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен служебен такъв.
— Мамка му — казвам аз. Първите влезли в залата агенти ме приближават. Закопчават ръцете ми с белезници на гърба. — Ох — протестирам аз.
— Добре — казва сивокосият агент. — Хайде сега всички да идем в…
— Господа, моля ви — обажда се Нейпиър. — Задръжте за момент. Нямам нищо общо с това.
Сивокосият агент кима към Нейпиър и пита:
— Кой е този?
— Ед Нейпиър — отвръща агент Кросби.
— Здравейте, агент Кросби — казва Нейпиър и се усмихва топло, сякаш посреща скъп гост в хотела си. — Какво става тук?
Агент Кросби поклаща глава.
— Партньорът ви е въвлечен в престъпление.
— Така ли? Нямах представа. Аз съм просто инвеститор, а не следовател.
Агент Кросби се обръща към сивокосия агент.
— Не е нужно да идва с нас, нали?
— Има ли го в списъка?
— Не.
Сивокосият кима.
— Пуснете го. Знаете ли как да го намерите, ако ни притрябва?
— Да — казва Кросби.
— Добре — казва Сивокосия и се обръща към Нейпиър. — По-късно ще поговорим. Нали не възнамерявате да ходите някъде?
— Може би в Лac Вегас. Имам няколко хотела там…
— Ясно — отвръща Сивокосия. Не е от лесно впечатляващите се. — Отсядам в „Комфорт Ин“. Май имаме нещо общо. А другите? — пита той Кросби.
— Тоби Ларго, Джесика Смит… — казва Кросби и вдига очи. — Къде е Питър Рум?
Поклащам глава.
— Няма го.
— Добре, да вървим — казва Кросби. И се обръща към Нейпиър: — По-добре се разкарайте оттук.
Нейпиър ме поглежда, сякаш се колебае дали да не каже нещо — може би заплаха, или да поиска да поговорим по-късно. Накрая обаче решава да си замълчи. Явно заплахите могат да почакат. Кима и бърза да излезе от залата, преди хората от ФБР да са променили решението си.