Връщам се в стаята си и поставям черното кожено куфарче върху леглото. Покривката е в оранжево и кафяво, тъканта е дебела и твърда като на стара франзела, шарките скриват отпечатъците от мръсни подметки и следи от колелца на куфари, търкаляли се по най-мръсните самолетни писти на света.
Отварям куфарчето и изваждам трите кафяви хартиени торбички, всяка с размерите на бейзболна топка. Торбичките са добре затворени и завързани, подобно на набързо захвърлени в кофата за боклук остатъци от недояден обяд. Внимателно развивам една, отварям я и изсипвам съдържанието на спретната купчинка върху покривката. Взирам се в малката могилка диаманти, тежащи по един-два карата и струпани като в мъничък пясъчен замък. Проблясват дори на оскъдната светлина на хотелската лампа. Във всяка торбичка има скъпоценни камъни за по пет милиона долара.
Внимателно прибирам диамантите — вдигам ги един по един с палец и показалец. Връзвам торбичката и я връщам в куфарчето. Отварям втората торбичка и изсипвам съдържанието й върху покривката. Още един пясъчен замък за пет милиона. Прибирам камъните обратно, след което проверявам и третата торбичка.
Диамантите са предпочитана валута за хора като мен — те са малки, лесни за продаване, анонимни. Освен това са и прекрасни. Важно е обаче да внимаваш с пристрастяването. Скоро ще се разделя с тях и ще ги дам на Андрей Сустевич.
Утре ще дам диамантите на Професора и така ще уредя дълга си.
Не всеки ден се случва да откраднеш пари от някого и да ги използваш, за да му върнеш дължимото. Трябва да признаете, че е елегантно. Изпълнение, с което имам пълното право да се гордея.
В понеделник, макар че бизнесът ми със Сустевич ще бъде приключен и дългът — уреден, руснакът ще започне да изпитва странно чувство за потъване, което може би ще отразява потъването на цените на акциите на HPPR. Когато в понеделник сутринта пазарът за HPPR свърши — когато никой здравомислещ инвеститор няма да иска да купува акциите й и ситуацията отново се нормализира — цената на „Протеинови продукти Халифакс“ ще полети като камък надолу към точката, от която започна — някъде около три цента за акция. Осемте милиона акции, купени от Сустевич на средна цена шест долара за акция — с надеждата да ги препродаде на Нейпиър за десет долара акцията — накрая ще се окажат досущ като кучето медалист, оказало се в крайна сметка мелез — без абсолютно никаква стойност.
44
В десет вечерта наемам кола от летището на Сан Хосе и потеглям на север до Удсайд, за да се срещна с партньора си.
Ударите са като брака. Всички вярват в романтичката приказка, че ако търсиш достатъчно упорито, ще намериш идеалната си половинка — човека, който магически те допълва и те прави завършен. Реалността е далеч по-прозаична. Обикновено се хващаш с онзи, който ти е подръка в момента, в който ти се наложи.
Същото е и с моя удар. Отчаянието и алчността създават странни връзки.
Стигам до портата на имението, спирам при будката. Охраната е същата като миналия път — мъжът на средна възраст, който ме бе въвел в къщата за няколко поредни посещения при зъболекаря.
— Дошъл съм да видя господин Нейпиър.
Мъжът кима.
— Продължете по алеята към къщата и паркирайте на кръга — казва, отива до портата и я отваря.
Луната е почти пълна и има достатъчно светлина. Карам бавно по застланата с чакъл алея. На всеки десет метра има вкопани в земята лампи, осветяващи малки кръгове около себе си. На билото на хълма виждам испанската постройка, варовика и червените керемиди на покрива. Осветена е отдолу със силни фенери. Отбивам на кръглия паркинг на двайсетина метра от лоджията. Посреща ме мъж с костюм. Лицето му ми изглежда познато. Същата мутра, която изби предния ми зъб. Поглежда ме на лунната светлина и казва:
— Зъбите ти изглеждат добре.
— На светло цветът малко се различава — обяснявам и изпитвам необходимостта да добавя: — Зъболекарят е от Тайван.
Мутрата сигурно чува „тиган“ и като нищо може да реши, че го моля да спипа доктор Чатчадабенджакалани и да упражни върху него насилие с разни кухненски уреди. Затова решавам да се изясня:
— Банкок, нали се сещаш.
Мутрата кима и се ухилва похотливо, сякаш съм казал нещо мръсно.
— Забрави — предавам се аз.
Той ме повежда по павираната пътека, под аркадата, покрай плетените мебели и саксиите с бугенвилии до дневната. Нейпиър е там, наведен над масата за билярд. Облечен е в памучен пуловер и меки панталони с цвят каки. За първи път го виждам без костюм.