И с парите на руската мафия Сустевич започва да купува акции на HPPR. Тъй като бях едноличен собственик на компанията, той на практика наливаше пари в мен. Плащаше средно по шест долара на акция с идеята, че цената й ще скочи на десет долара. Инвестицията би била наистина добра, стига да беше истинска.
За съжаление, Сустевич скоро ще разбере, че е плащал шест долара за нещо без абсолютно никаква стойност. Ще разделя с Ед Нейпиър приходите — около двайсет и пет милиона на човек, или по-малко от сумата, която дължим на Елиху Кац за диамантите.
Скъпоценните камъни са за отвличане на вниманието. Сустевич ми зае шест милиона; аз ще му върна петнайсет. Когато пътищата ни с Професора се разделят, той ще си мисли, че това е най-добрата инвестиция в живота му. Междувременно аз ще съм го обрал, без изобщо да се усети.
Точно така се разбрахме с Ед Нейпиър преди толкова много седмици.
И накрая, сигурно се питате още нещо.
Откога Сустевич е започнал да планира своя удар? Нейпиър се запознал с Лорън — жената, която щяла да стане негова съпруга — преди четири години, на някакво модно ревю. Възможно ли е тя вече да е работела за руснака? Знаел ли е Професора още тогава, че Ед Нейпиър ще стане в крайна сметка негова мишена?
Може пък начинанието и да не е чак толкова хитро. Ако сте руски мафиот и изгаряте от желание да се установите в Лac Вегас, за да изперете парите си и да натрупате още милиони, няма начин да не знаете кой стои на пътя ви. Няма начин да не забележите, че Ед Нейпиър е Кралят на Лас Вегас. За да спечелите короната, ще трябва да я свалите от главата му. Затова започвате да планирате години по-рано, като пробутвате на Нейпиър нова кралица — прекрасно младо момиче, чиято задача е да го предаде…
Връщам се в хотела и проверявам телефонния секретар в дома си. Няма да се връщам в апартамента — известно време, а може би никога.
Първото съобщение е от Силия.
— Просто се обаждам — казва бившата ми жена. — Не съм ви чувала. Така че… който и да е от двама ви… звъннете.
„Който и да е от двама ви“. Звучи официално — тя се обажда в дома на Кип и Тоби. На баща и син. Донякъде прилича на очарователна радиопиеса от петък вечер. Млад непрокопсаник се пренася да живее при отрудения си татко. Представям си обаче как сценаристът описва запалено сериите на шефовете си: „Обаче ето какво — старецът е мошеник. Сещате ли се? Направо брилянтно“.
Второто съобщение е от арабския внук на господин Сантуло. Още преди да изговори: „Здрасти, Кип“, разбирам, че нещо не е наред. Гласът му е съвсем тих.
— Искаше ми се да ти го кажа лично, но е такава лудница… Ако случайно не знаеш, дядо ми почина снощи. Опелото е в един часа в събота, в църквата „Сейнт Мери“. Сигурен съм, че той би се радвал, ако дойдеш.
Затварям и си мисля за онази вечер само преди няколко седмици, когато пихме с господин Сантуло в апартамента му. Хазяинът ми бе добър човек. Живя дълъг живот. Накрая бе останал самичък, победител в състезание със статистиката, в което със закъснение научаваш, че победата всъщност означава загуба. Че си надживял приятелите си, жена си, дори собствената си дъщеря. Че си изоставен, използван от хора, които само искат да ти приберат парите; хора, за които оставащите ти дни са неудобно препятствие по пътя към изгодата. Подозирам, че в момента старецът тътри крака към рая в дебелата си хавлия над потника и с чаша хайбол в ръка. Дали и аз ще свърша като господин Сантуло? Дали и аз ще умра самичък, изоставен от онези около мен, защото ми нямат доверие и защото аз нямам доверие на тях? Надявам се господин Сантуло да е приготвил втори хайбол за мен, където и да се намира.
45
Въпреки здравия разум в събота излизам от хотела и отивам в Пало Алто, за да присъствам на опелото на стареца. Влизам в църквата и отначало си мисля, че съм объркал мястото. Това не може да е погребение. Няма никого.
Едва тогава виждам опечалените, едва успели да запълнят първите два реда — неколцина крехки старици и старци и няколко млади физиономии, които разпознавам — арабина и жена му, съседката с пудела, мъжа с превръзка на окото от нашата улица.
Очевидно е, че свещеникът не познава господин Сантуло и може би никога не го е виждал, поради което се придържа към общите приказки — за това как господин Сантуло носел радост и любов на хората, до които се докоснал през дългите си години на този свят, и как сега е седнал до Бог.