След края на опелото излизам, без да разменя дума с никого. Знам, че трябва да се върна в хотелската си стая в Сан Хосе, преди някой в Пало Алто да ме е видял. Остава само един ден, преди да се кача на самолета и да напусна Калифорния. Утре по това време ще летя към някое все още неопределено, но със сигурност топло място, където икономиката силно зависи от питиета с ром като основна съставка.
Слизам по стъпалата на църквата, пресичам улицата, бъркам в джоба си за ключовете на колата. Натискам дистанционното. Взетият под наем форд ескорт изписуква щастливо.
Ръката ми докосва дръжката на вратата и в същия миг усещам, че нещо не е наред. Отначало не мога да определя какво точно. После разбирам — улицата е абсолютно пуста. И това в събота по обед, насред Пало Алто, само на една пряка от супермаркета. Трябваше да гъмжи от юпита с волво и програмисти с нов модел „костенурки“, поели да пазаруват екологични зеленчуци и отгледани на свобода пилета. Вместо това улицата е пуста и смълчана. Поглеждам надолу и виждам на две преки от мен жълта полицейска преграда и полицейски коли. Обръщам се. Един седан с опушени стъкла бавно се движи по насрещното платно, право към мен.
Решавам да побягна. Късно. Гласовете се разнасят само на три метра от мен.
— Господин Кип Ларго! Не мърдайте!
— ФБР! Горе ръцете! — вика женски глас.
Без да се обръщам, вдигам ръце над главата си. От другата страна на улицата опечалените излизат от опелото на господин Сантуло и слизат по църковните стъпала. Виждам арабина и жена му. Той ме гледа с любопитство и се мъчи да разбере какво става. После изведнъж му просветва и почти може да се види как любопитството на лицето му се сменя с отвращение — не може да повярва, че съм арестуван на погребение.
„Аз също, приятел“ — иска ми се да му кажа. Но преди да успея, някой дърпа назад ръцете ми и ги завързва с лепенка. Грубо натискат главата ми надолу като на кукла на пружина и ме напъхват в колата.
Возят ме двама костюмирани с безизразни лица. Игнорират плахите ми опити да завържа разговор. Пътуваме половин час на юг по Шосе 101 към Сан Хосе и спираме в подземния гараж на един небостъргач на Баскомб Стрийт. Вземаме товарния асансьор до петнайсетия етаж — само аз и двете мраморни статуи в костюми. Никой не ме поглежда, докато се изкачваме. Разнася се звън, вратите се отварят и двамата ме повеждат по къс коридор към сива врата без надпис. Един от спътниците ми тихо почуква. Вратата се отваря.
Минаваме покрай редица бюра — някои заети от сериозно гледащи служители, други празни. Отвеждат ме в стая без прозорци, с маса и четири стола. Единият от спътниците ми вади джобно ножче, разрязва лепенката около китките ми и казва:
— Моля, седнете, господин Ларго.
— Арестуван ли съм?
— Моля, седнете — казва той с нещо средно между търпеливост и заплаха.
Сядам на металния стол. Агентът кима.
— Сега идваме.
Двамата излизат.
Оставен съм самичък за няколко минути, може би за да започна да нервнича и да стана склонен към разговори. Накрая вратата се отваря и се появяват двама нови агенти. Първият е жена на четиридесет и няколко, с късо подстригана посивяваща руса коса и тъмносин костюм. Прилича на грижовна мама, току-що слязла от крайслера си. Усмихва се любезно, сякаш се кани да ми предложи сандвич с фъстъчено масло и желе.
— Господин Ларго, аз съм агент Уорън — представя се. Забелязвам, че когато престава да се усмихва, ъгълчетата на устата й остават набръчкани дълго след като устните са се отпуснали.
Другият агент е слаб мъж, също на четиридесет и няколко, с късо подстригана тъмна коса, опъната по черепа кожа и ярки сини очи. Като цяло създава впечатление за някакъв много, ама наистина много изненадан скелет. Представя се като агент Дейвис.
— Господин Ларго, знаете ли защо сте тук? — пита той.
— Я да ви питам нещо — казвам аз, като подминавам въпроса му. — Вие от истинското ФБР ли сте?
— От истинското ФБР? — повтаря агент Дейвис.
— Да. Номер ли ми погаждате? Това болт ли е?
— Болт? — обажда се агент Уорън.
Дейвис поклаща глава.
— Господин Ларго, можете да сте сигурен — ние наистина сме от ФБР.
— Да, но как мога да съм сигурен?
Агент Дейвис бърка в джоба си.
— Ето визитката ми — казва и ми я подава.
— О — казвам аз. Разглеждам я внимателно. — Визитка? Стига бе. — Бъркам в джоба си и вадя визитката на агент Кросби. — Виждате ли? Моята е по-хубава.
Дейвис присвива очи към картичката.
— Кой е агент Кросби?
— Един черен тип. С бръсната тиква. Да сте работили заедно някога?