Не мога да определя чий е първият глас. Принадлежи на мъж със силен източноевропейски акцент, като кисел крем върху палачинка.
— Но Кип Ларго е престъпник — казва той. — Неконтролируем е.
Разпознавам втория глас моментално — достолепен и обмислен, с ясен руски акцент. Гласът на Професора.
— Не се безпокойте за господин Ларго. Не може да ни изненада. Имам човек в групата му.
— И кой е той?
— Да го наречем просто Вилнюс — казва Професора.
— Вилнюс? Можете ли да имате доверие на този Вилнюс?
— Не ми е нужно да му се доверявам — отвръща Сустевич. — Защото го притежавам.
Агент Дейвис се пресяга и спира записа.
Поглежда ме.
— Е, и? Какво трябва да кажа? — питам аз.
— Не ви ли е грижа?
— Разбира се, че ме е грижа. Ако е истина. Но хора като Сустевич говорят какво ли не.
— Знаете ли за кого става дума? — пита агент Уорън.
— Не — признавам. — А вие?
Тя поклаща глава. Изпитвам облекчение. Не искам да научавам. В края на краищата възможностите не са много. И нито една от тях не ме прави особено радостен.
Накрая агент Дейвис стига до въпроса, към който се стреми през последните няколко минути.
— И тъй, ето какво предлагаме. Дайте ни Сустевич. Ако не можете да го направите, дайте ни Вилнюс. Който и да е той. Или тя.
— А ако откажа?
— Тогава ще ви пипнем за втори път и ви очакват още три години в Ломпок.
— Доста непривлекателен избор — отбелязвам.
Агент Уорън свива рамене. „Така е, миличък, но пък научи един много ценен урок“.
— Ако ви помогна, ще ме оставите ли на мира?
— Засега — казва Дейвис. — Не мога да обещая какво ще се случи следващия месец, ако разни хора започнат да проявяват интерес към вас или ако открием, че сте направили нещо, за което не знаем. Ето защо сигурно ще поискате да изчезнете за известно време.
— И да кажем — просто ей така, — че имам нещо, принадлежало преди на Андрей Сустевич.
— Какво по-точно? — пита Дейвис. — Да не сте отмъкнали пепелник от дома му?
— Нещо такова.
Дейвис поглежда Уорън, сякаш търси подкрепата й.
— Е, мисля, че можем да кажем, че ако ни предадете някой от организацията на Сустевич, няма да се безпокоим особено дали Професора е бил остриган, или не.
Усмихвам се.
— Ама много сте жестоки, да знаете.
— Така ли? — обажда се агент Уорън. — Аз пък си мисля, че играем съвсем честно.
— Къде бяхте преди петдесет години, когато най-много се нуждаех от вас? — питам я.
Тя присвива очи към мен, поклаща глава — не ме разбира.
— Забравете. — Махвам с ръка. — Дълга история.
Дали винаги съм знаел, че има Вилнюс?
Разбира се, че подозирах подобно нещо. И страховете ми — или надеждите, зависи как ще го погледнете — се оправдаха веднага щом видях как се покачват акциите на HPPR. Когато цената им скочи от три цента на шест долара — още преди пускането на изявлението, преди дори Ед Нейпиър да бъде накаран да купува, — знаех, че някой от хората ми работи за Сустевич.
Сигурно винаги съм го знаел. В края на краищата беше прекалено удобно стечение на обстоятелствата Джес да ми звънне просто така. Да се завърне в живота ми точно в момента, когато се каня да направя удара си. Да ме накара отново да се влюбя в нея.
Съвпадения като това просто не съществуват. Съвпадението е начин на Бог да ни предупреди да си пазим задниците.
46
В неделя сутринта вземам черното кожено куфарче, което ми е дал Елиху, и слизам към лобито на хотела. Излизам навън, моля портиера да ми извика такси. Той натиска бутон; под терасата на хотела светва зелена светлина. След двайсет секунди пред входа спира такси.
Качвам се.
— Кахил Стрийт шейсет и пет — казвам. — Железопътната гара.
— Дадено — казва чернокожият шофьор на средна възраст, включва брояча и потегля.
След пет минути спираме при гарата.
— Ще ме изчакате ли? Оставете брояча включен. Сега се връщам.
Бакшишът кима. Слизам. Гара Кахил е Г-образна сграда, релсите минават покрай хоризонталната линия, а покрай вертикалната има автогара. Външните стени са от червени и кафяви тухли, покривът — от яркочервени керемиди.
Отвътре гарата изглежда по-голяма, отколкото отвън. Построена е в ренесансов стил — голям проект от трийсетте, целящ да намали безработицата на града. Чакалнята е на два етажа, с каменни стени и мраморна облицовка. Над гишетата за билети има стенопис, показващ Сан Хосе в годината на строежа, когато градът още не е бил южна граница на нещо на име Силициева долина, а просто земеделско депо, крайна гара за влаковете, превозващи калифорнийски сини сливи и праскови към пазарите на изток.