Защо ли изпитвам непреодолимо желание да видя края?
Защо съм в чакалнята на гарата, защо се крия в една телефонна кабина и се преструвам, че бъбря с приятел, докато погледът ми лениво обхожда чакалнята и гледа агентите на ФБР, които безнадеждно се мъчат да се държат непринудено и да се смесят с тълпата скитници, стопаджии, бизнесмени и японски туристи?
Може би поради същата причина, поради която Елиху Кац искаше да седи на предната седалка на колата онази сутрин, когато завърших собствения си удар — защото финалите са най-доброто, защото искам да видя физиономията й.
И тъй — дали съм предателят, или предаденият?
Обаждането ми на Сустевич с информацията, че може да прибере диаманти за петнайсет милиона от шкафчето на стотина метра от мен, е задвижило ред събития, които могат да приключат по един-единствен начин.
Сустевич не е глупак. Все още има онзи инстинкт за самосъхранение, който му е позволил да оцелее в неговия брутален свят.
Днес няма да се появи тук лично. Ще изпрати Вилнюс — човека, на когото се доверява; защото винаги можеш да се довериш на нещо, което притежаваш.
Ще изпрати Джесика Смит.
Предполагам, че не би трябвало да съм изненадан. Вярно е, че я познавам от осемнайсет години и я обичам от почти толкова, но това не означава, че сме се срещнали при кутията за дарения в църквата или на акция на Червения кръст за доброволно кръводаряване. Тя бе курва, която наех една дъждовна нощ в Ел Ей и я запознах с мошеничествата и двойните изигравания. Колко пари сме отмъкнали заедно? Живота на колко хора сме съсипали? Колко сърца сме разбили?
Така че как мога да съм изненадан, ако се окаже, че жената, която обичам, ме предава? Тя е мошеничка. Какво друго може да се очаква от нея?
Предполагам, че съм го знаел през цялото време. Как иначе бих могъл да очаквам, че ударът ще успее? Той просто изискваше предателство. Всичко е точно така, както са ви учили в неделното училище — без Юда не би имало и избавление. За да бъдете спасени, първо трябва да бъдете предадени.
Как ще свърши това за нея? Тук място за чудене няма. В близките няколко минути ще влезе насред това гъмжило от агенти на ФБР, ще иде до шкафчетата в дъното на залата и ще набере трицифрения код. Веднага щом вратичката се отвори, чакалнята ще оживее — онзи бизнесмен в отсрещния ъгъл с подозрителната слушалка, жената с широкото палто, азиатецът с вестника, а може би и други, които не съм разпознал, ще се нахвърлят отгоре й и ще я арестуват.
Ще бъде натикана в сива стая — първата от дългата серия сиви стаи, които ще съставляват нейния свят през следващите десет години. После ще я заплашват, ще я тормозят и ще й извиват ръцете, докато не им даде онова, което искат — Сустевич. Накрая пак ще се изправи пред съда, независимо дали е предала руснака, или не; просто ФБР работи по този начин — щом са похарчили шест милиона долара за разнищването на престъпление, то престъпление просто трябва да има. Някой трябва да бъде арестуван, обвинен и прибран на топло за дълго време. Не е важно кой точно. Важното е, че богът на правосъдието е получил жертвата си и че обществото си е научило урока — престъпленията винаги се наказват.
В един часа виждам нечия фигура да пресича чакалнята на гарата. Предателят. Лъчите на следобедното слънце проникват през големите прозорци и осветяват белия мраморен под и каменните стени, така че фигурата е просто една тъмна накуцваща сянка.
Накуцваща.
Виждам Тоби с неговите патерици и за момент съм объркан — толкова е неочаквано, че забравям защо съм тук и кого очаквам. Първата ми реакция е да изляза от кабинката и да му извикам за поздрав. После мозайката се подрежда и разбирам всичко — че Тоби е работил за Сустевич от самото начало и че сега Професора е изпратил ученика си на гарата да изпълни още едно последно поръчение.
Как така Тоби се е оказал в лапите на Сустевич? Може да е станало точно така, както твърдеше самият той — с глупавите си наддавания на състезания е натрупал шейсет хиляди долара дълг, а после хитрият руснак останал приятно изненадан, когато открил кого притежава. След като разбира, че държи сина на мошеника Кип Ларго, Сустевич го използва, за да ме манипулира и да ме накара да организирам удара, който да съсипе противника му — Ед Нейпиър.
Може пък Тоби да е прав за мен. Може пък никога да не признавам напълно качествата му. Може би не Сустевич е открил Тоби. Възможно е Тоби да е отишъл при Сустевич. Възможно е синът ми да е направил предложение на руснака — ще прилъже баща си да помогне на Сустевич да се сдобие с „Трокадеро“. Може никога да не е имало дълг за залагания. Може всичко да е било заради чистата брутална амбиция — амбицията на сина ми — да спечели за сметка на баща си.