Йордан Йовков
Лов с хрътки
Като навлязоха навътре в полето, ловците оставиха пътя, излязоха всички напред в една редица, на пет-шест крачки един от друг, и тръгнаха направо. До Василя ездеше Мавроди, един от Енчевите братя, ловците от Сърнено. Той държеше на въже две бели хрътки, които препускаха отстрани на коня му. По към края беше Марин слугата, а до него — един татарин, приятел на Мавроди, който също водеше две хрътки. Едната беше черна, на бели петна.
В тоя лов правило беше, че когато някоя от хрътките хванеше заяк, нататък с всички сили препускаха ловците и оня, който пръв стигнеше там и отървеше заяка изпод лапите на хрътката, той го вземаше, заякът беше негов. Ето защо, научени от друг път, щом се наредиха в една редица, конете разбраха, че ще има надпрепускане. Разпалиха се, силеха напред, гледаха се с пламнали очи, чакаха само да им се отпуснат юздите. Снегът като бяла мъгла хвърчеше изпод копитата им.
— Хей, Юсуп, готви се! — провикна се Мавроди. — И добре дръж въжето, пущай отведнаж!
Да се пуща отведнаж значеше да се пусне само единият край на въжето, което държеше ловецът. Тогава то се изхлузваше леко из халката от герданя на хрътката и тя, още от първия миг, можеше да се спусне след заяка.
— Малка работа е — обясняваше Мавроди, — а човек понякога се сбърква…
Но никакъв заяк не излизаше пред ловците. Мъртвило и тишина цареше наоколо. Някъде изпод снега сечернееше, като че покрита с глеч, лъскава замръзнала земя, някъде се виждаше суха трева, стегната между снега. Нямаше жива душа в това голо, замръзнало поле. Не прехвъркваше дори дребно птиче. А по снега имаше дири — на яребици, на зайци, на вълци.
— Хай да се не видеше макар! — викаше Мавроди. — Де са тия зайци? — После, като се обръщаше към страната, гдето беше Юсуп с хрътките си, той му викаше: — Готов бъди, Юсуп! Дръж въжето добре! Пущай отведнаж!
На едно място десетина дропли, които досега не бяха забелязали — те са сивобели, като снега, — размахаха тежко крилата си и хвръкнаха. И пак се възцари предишното мъртвило.
— Хай да се не види макар! — говореше с дебелия си глас Мавроди. — Къде се дянаха тия зайци?
На една малка височина те се спряха. Откриваше се пред тях ново поле, също тъй равно, също тъй голо и мъртво. Трябваше да изменят посоката: примамваше ги едно място, гдето се тъмнееха гъсти гнезда от бурен. На такова място все трябва да има някой заяк. Обърнаха конете нататък, но Васил все още стои и гледа към противоположната страна: далеч, из снега, между черните буци пръст, нещо ходи, движи се някаква живина. Ловците се спряха.
— Вълк е! — каза Васил на Мавроди.
— Куче е!
— Не, вълк е. Виж му опашката. Ето, легна. Марине — каза Васил, — я иди да видиш какво е. Ний ще те почакаме.
Марин препусна нататък. Ловците видяха как той приближи животното, но то не стана. Марин го заобиколи отдалеч-отдалеч и пусна коня назад. Той махаше с ръка и викаше. Отначало нищо не се разбираше, но после ясно се чу: „Вълк! Вълк!“
В същото това време вълкът — нямаше никакво съмнение, че това наистина беше вълк — стана и без да покаже голям страх, без да бърза много, в лек тръс, започна да бяга. Ловците завикаха всички отведнаж, обърнаха конете и препуснаха нататък. Не трябваше да пущат хрътките, но в бързината и в залисията си ги пуснаха и за един миг четирите хрътки, като четири живи кълба, се хлъзнаха по снега, стигнаха вълка и в куп се завъртяха около него. Когато ловците наближиха, видяха как вълкът — беше голям стар вълк с възтъмна козина — притракна с челюстите си, изръмжа, като показа зъбите си и червените си венци, отвори си път и мина през кръга на хрътките. Една от тях — черната с бели петна — се превъртя на земята и заквича.
— Юсуп! Дръж хрътките! Дръж хрътките! — завика Мавроди. — Василе, не го оставяй, ще го гоним!
— Ще го гоним! — отвърна Васил и профуча на коня си напред.
С голяма мъка, като дойде на помощ и Марин, можаха да приберат хрътките. Вързаха ги и ги оставиха на татарина, а Мавроди и Марин обърнаха конете към вълка и застигнаха Василя. Все със същия, не особено бърз бяг, вълкът пресичаше в права посока полето и един само той се чернееше сред белината на снега. Започна се вече истинското преследване, както се прави по тоя край: от едната страна на вълка, на двеста-триста крачки назад, препускаше Васил, а от другата, на същата далечина — Мавроди. Марин застана в средата. Дебелата шия на вълка не му позволяваше да се обърне, затуй на всеки стотина крачки той се позавърташе, правеше един полукръг, спираше се и гледаше назад, към страната на Василя. След други сто крачки той правеше нов полукръг и поглеждаше към другата страна, към Мавроди. Тия завъртвания и спирания, както и тревогата, която се събуждаше у него, като виждаше упоритото постоянство на ловците, най-много уморяваха вълка. Все по-често и по-често той се завъртваше и гледаше назад, бегът му ставаше неравен, неспокоен, губеше сили. А ловците държаха едно: не го изпущаха от очи и спокойно, без да се блъскат, по най-правата посока, препускаха след него.