— Сестрата на Яфнапатамския махараджа.
— И посмя да ме отвлечеш?
— Не се страхувам от брат ти.
— Той е силен.
— На сушата — да, но аз съм силен в океана — заяви с гордост Амали. — Искаш ли доказателство за това? Сразих твоите хора, а те бяха два пъти повече от моите; потопих мауната на принца на Манаар, който ти идваше на помощ; разбих в скалите преследващия ни английски кораб. Мислиш ли, че брат ти би могъл да направи това?
— Принцът на Манаар! — извика Мизора.
— Уби ли го?
— Ако исках да го убия, сега той щеше да бъде на дъното на океана.
— О, ти си великодушен — каза иронично Мизора.
— Повече, отколкото мислиш — отвърна Амали. — Сутринта го спасих от една акула, която щеше да го разкъса, а тази вечер, вместо да му разбия черепа, го пощадих. Пред теб са ме описали като бандит, но, както виждаш, не съм такъв.
— Честният човек не похищава жени — припомни му поуспокоена Мизора. — Ако ти наистина си великодушен и честен, върни ме на брат ми.
— Засега това е невъзможно.
— Страхуваш ли се да спреш на брега на Яфнапатам?
— Не, и скоро ще ти го докажа.
— Да не предприемаш нещо против моя брат, махараджата?
— Ще му отмъстя, Мизора.
— За какво?
— Между него и мен стоят невинни жертви — отвърна с глух глас Амали.
Мизора потрепери и го погледна ужасена.
— Не се опитвай да ме лъжеш — каза тя.
— Ще ти разкажа всичко и ти сама ще прецениш дали мога да простя на брат ти това, което той стори на моето семейство.
— И принцът на Манаар ли е замесен в това?
— Не, него го познавам едва от вчера и нямам причини да го мразя.
Амали погледна внимателно Мизора и запита:
— Обичаш ли го?
В гласа на Амали имаше нещо, което удиви Мизора.
— Защо ми задаваш този въпрос? — попита тя.
— Принцът на Манаар търсеше в плитките места сини бисери, за да ти ги подари.
— На мен? — удиви се принцесата.
— Не знаеш ли, че те обича?
— Не!
— Е, добре, сега вече го знаеш — прошепна Амали с горчивина.
— Неприятно ли ти е?
— Друг път ще продължим този разговор. Засега принцът на Манаар е мой пленник. Утре няма да може да отиде за сини бисери.
— Брат ми ще се погрижи за неговото освобождаване.
— От пещерата на акулите ли? — усмихна се иронично Амали. — Ти още не познаваш моето убежище. Сбогом, Мизора. Не мисли много за принца на Манаар. Между него и тебе стоя аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Мразиш ли ме?
— Не знам. Но сърцето ми подсказва, че ще причиниш страдания на близките ми.
Амали спря като закован. Той впери очи в очите на красивата принцеса, сякаш искаше да прочете в тях дали наистина мисли това, което говори. После излезе и затвори вратата след себе си.
— Да — прошепна той, когато остана сам. — Наистина ще донеса беда на брат ти… Но и ти на мен…
След като прекоси бавно коридорчето, той влезе в каютата на Дурга. Тя също имаше приветлив вид, но обзавеждането й не беше толкова скъпо.
Младият принц на Манаар беше дошъл в съзнание и лежеше на дивана. Като видя Амали, по лицето му се изписа гняв. Въпреки болката, той се опита да седне и изкрещя с прегракнал глас:
— Какво направи с Мизора, разбойнико?
— Така ли ме посрещаш?… Не си много гостоприемен, принце.
— Питам те къде е Мизора?
— В ръцете ми.
— Върни я вкъщи или скъпо ще платиш за недостойната си постъпка.
Амали скръсти ръце на гърдите си и каза с твърд глас:
— Внимавай, не ме карай да се разкайвам за великодушието си, принце. Океанът е достатъчно дълбок. Хвърленият в него рядко успява да изплува на повърхността.
— Заплашваш ли ме?
— Ще го направя, ако продължиш да ме отегчаваш.
— Можеше да ме убиеш, когато сабята ти ме повали на земята.
— Пощадих те, за да ти покажа, че Царят на ловците на бисери не е бандит.
— В плен ли ще ме държиш? Хората ми ще дойдат да ме освободят, а теб и моряците ти ще побият на кол.
— Има петнадесет хиляди ловци на бисери по тези земи. Независимо от своята народност те ми се подчиняват. Принцът на Манаар може ли да ми противопостави толкова многобройна войска?… Както виждаш, аз съм по-силен, отколкото си мислиш.
— Моите хора ще се съюзят с тези от Яфнапатам.
— Нека ме нападнат. Ще видим кой ще победи. Дурга, пази този човек и ако се наложи, го вържи.
— Няма да го оставям нито минута сам, господарю.
Амали излезе, без да погледне принца на Манаар, и отново се качи на палубата.
— Навлякох си още една неприятност… Понякога е глупаво човек да бъде великодушен — прошепна той.
Скалата на царя на ловците на бисери
„Бангалор“ продължаваше своя път на юг. Той плаваше далече от бреговете на Цейлон, за да не го забележат. Скалистите вериги при Битор и английските лодки бяха изчезнали. В океана, осветен от лъчите на луната, не се виждаше никакъв кораб.