Беше говорил с голяма гордост и сега ме погледна очаквателно.
— Името ти? — попитах. — Мурад ли имаш предвид, или Насър?
— Насър.
— Тази дума няма нищо общо с храбростта, защото означава роговина по кожата на пръстите на краката и тя често е толкова болезнена, че човек криви физиономии, които хич не са геройски.
Турската дума има значение именно на мазол.
— Аллах, Аллах! — възкликна той. — В какво заблуждение се намираш! Ами че нали думата означава победител!
— Арабската насър е победител, но не и турската насър. Ти би трябвало да се наричаш Гхалиб, Фатих или Мусафер.
— Ефенди, искаш да ме оскърбиш и да накараш страните ми да се зачервят от срам? Как можеш ти, немецът, да съдиш за името на един мъж, чиито деди са се били под заповедите на най-славните султани, по-добре от него самия?
— Е, добре, значи се заблуждавам — отбих вежливо. — Прощавай за неосведомеността.
— Прощавам ти — рече турчинът удовлетворен. — А сега искам да ти кажа къде съм те виждал. Това беше в Джезаир7, където корабът ми лежеше на котва. Познаваш ли там един търговец на име Латреомон?
— Действително.
— Ти седеше в едно кафене на улица „Боб-Азун“. Аз също дойдох и забелязах, че присъстващите те оглеждат. Говореха си тихо за теб и когато ти си тръгна, аз поразпитах. Научих, че си немец, който измъкнал сина на Латреомон, дето бил нападнат и завлечен дълбоко в Сахара, из посред разбойническия керван8. Аз ти запомних лицето и сега веднага те познах.
— Не мога да отрека, че аз съм този немец, но хората са гледали на делото ми през хурдебин9.
— Не, защото знам, че си унищожил целия голям гум10. Ни един-едничък шамошар или туарег не ти се е изплъзнал.
— Ама аз не бях сам!
— Един ингилиз и двама слуги са били с тебе, това е всичко. По-късно се наложи във връзка със сделките си да отида при Латреомон и той ми разказа подробно историята. Ефенди, откъде идеш сега?
— От Бир Халдех в територията на Улед Али.
— И накъде се тъкмиш да вървиш?
— У дома — отвърнах късо.
— Към Германия? Някой очаква ли те там, или имаш неотложни далавери? Един ефенди като теб не може да няма все пак някакви далавери.
Мурад очакваше отговора ми с израз на голямо, открито показано напрежение.
— Е, далавери наистина нямам, а и никой не ме очаква с нетърпение.
— Тогава остани тук, остани и пътувай с мен!
— Накъде?
— В Судан, към Хартум.
Какво предложение! Едно пътуване на юг би било осъществяване на моето най-съкровено желание, за съжаление обаче не можех да дам положителен отговор.
— Не мога. Невъзможно ми е да остана, трябва да се прибирам.
— Защо, щом като нито далавера, нито пък някой те зове?
— Ей този ме пъди оттук — усмихнах се аз, като извадих кожения си портфейл, за да го разтърся под носа на турчина. — Трябва ли да ти назова болестта, от която страда тази кесия, на турски или арабски? Тя е сил, сайфланма11 — страдание, което може само в родината да бъде излекувано. Казано с други думи, парите ми ще стигнат колкото за една кратка езда с камила до Суец и после за незабавното потегляне към дома.
Очаквах, че сега дебеланкото ще остави работата на мира, ала се лъжех, защото той възрази:
— О, на теб пари не може да ти липсват. Ако отидеш до „Bahk von Agypen“ в Муски, при „Oppenheim & Co“ в Есбекийе или при „Tod, Rathbone & Су“ край градината Розет, веднага ще получиш каквото поискаш. Аз се познавам с тези хора.
— Но те мен не познават.
— Тогава ще ти дам един кайит12.
— Благодаря! Назаем не вземам. Аз не съм богат като теб и не мога да пътувам по-далеч, отколкото се простира кесията ми.
— Значи наистина не искаш?
— Не.
— Жалко! — рече Мурад, при което лицето му излъчи искрено съжаление. — Ти си тъкмо мъжът, от когото се нуждая. Аз се зарадвах, като те видях, и веднага реших да те помоля да ме съпроводиш.
— Нуждаеш се от мен? За каква цел?
— Аллах! И още питаш? Аз се каня да отида до Хартум, за да заведа сестра си при нейния нишанлъ13. Тя има няколко слугини при себе си и аз трябва да наема хора, на които да мога да разчитам. Помисли, дългото, опасно пътуване по Нил и полудивите арабски племена, през чиито територии трябва да минем! Мъж като теб, излязъл насреща на гума, на цяла шайка кръвожадни туареги, не се страхува. При теб ли са оръжията, които тогава си имал?
8
Карл Май, Събрани съчинения, том 10 „Пясъците на смъртта“, романът „Гумът“ (Б. нем. изд.)