— Хм-м! Предложението никак не ми се струва неприемливо. Бива ли да хвърля едно око на въпросните стаи?
— Баш юстюне! (С най-голямо удоволствие!) Ако ти е угодно, да тръгнем веднага. Момче, искам да платя!
Той викна тези думи към дъното, където имаше една врата. Негърското момче подаде глава през процепа и незабавно я дръпна пак. То се опасяваше от още едно повторение на зашлевяването и не дойде, а прати съдържателя. Дебелият трябваше да заплати седем пиастъра за шишетата бира, но не замърмори против цената, а дори остави и един пиастър бакшиш за момчето. Мурад, изглежда, бе любител на ечемичния сок и подхвърли, че след като съм видел жилището, бихме могли да наминем пак насам.
По път узнах, че прекарвал свободното си време в тази бирария, защото пивото било отлично, а движението пред къщата — занимателно. Там именно улицата се разширяваше на едно късо разстояние, което благоприятстваше да се развива чисто по ориенталски шумната търговия — алъш-вериш. От бирарията човек имаше удобен изглед към цялата тая суетня на пъстрата тълпа и това може би привличаше Мурад Насър.
Излязохме на улицата, на която той живееше. Тя беше кьор сокак, каквито в Кайро има много. Къщите нямаха привлекателен вид, но това в никой случай не бе причина да се вадят заключения за вътрешността им. Има сгради, които откъм уличната страна приличат кажи-речи на руини, а във вътрешността са истински палати. За разлика от европееца ориенталецът държи в тайна всичко, що се отнася до неговия домашен уют и семеен живот. Това може да си има своите добри страни, но не допуска да възникне никакво социално развитие, гражданско споение, никакъв обществен напредък. Много къщи са без прозорци. А където има такива, те са сякаш наместени както му дойде и без каквато и да е плановост, като на това отгоре са съоръжени със ситни дървени решетки. Дълги редици прозорци с бляскави стъкла, позволяващи свободен достъп на външната светлина, човек в източните страни не бива да търси. Едно подобно обилие от светлина тук би действало само обезпокоително.
Постройката, която затваряше улицата, сиреч бе застанала напреки, бе наета от турчина. Вратата беше висока, но тясна. През нея можеше да мине ездач, но трябваше плътно да притисне краката си към тялото на коня, за да не ги отърка отдясно и ляво. Беше заключена. До нея на една връв висеше дървено чукче, с което Мурад потропа. Беше ни отворено едва след дълго време, и то от някакъв тип, чиято външност почти ме уплаши. Както бе застанал под вратата и ме мереше с любопитни очи, беше с една глава по-висок от мен, но затова пък толкова постало бе тялото му. Гърдите му бяха широки само педя и половина, ама пък от всяка ръка, отчитайки дължината, можеха за мен две да стъкмят. В същото отношение беше оформено тялото му, всеки крайник, та дори и лицето — всичко беше длъгнесто, неимоверно дълго, но шокиращо слабо. Носът му беше барем десет сантиметра дълъг и с толкова остър гръб, че човек би могъл да го ползва за резбарски резец. Лицето беше гладко избръснато. На главата му се мъдреше гъжва с такава ширина, каквато не съм виждал дори при кюрдите, които все пак са известни, че носят чалми с най-голям диаметър. От врата му провисваше, така че стъпалата не можеха да се видят, някаква роба с бял цвят. Ама що за бяло само?
— Този мъж е Солим, моят векилхарч15 — обясни турчинът, като бутна дългия, подобен на дух тип назад и ме тикна след него.
Ние влязохме, а призрачният Селим зарези след нас вратата. Озовахме се в тесен коридор, но не в средата, а от дясната страна на приземния етаж, тъй като вратата беше предвидена там. Всички помещения следователно се намираха вляво от нас. Най-напред Мурад ме изведе на двора, чиято подредба някога е заслужавала внимание, ала сега всичко беше страшно запуснато. Ходехме по мрамор. В средата на двора имаше водоскок от същия камък, ала без вода. Четирите страни на двора бяха образувани от постройката, която го затваряше отвсякъде. Околовръст се виждаха дървени колони, които носеха горния етаж, а зад тях се намираха вратите, водещи към съответните помещения.
Турчинът направи едно кръгообразно движение с протегната ръка.
— Наоколо лежи някогашното великолепие. Ей тук е имало прекрасен шадраван, който е дарявал хладина, само че отдавна вече не се намира в действие. Представи си колко много одаи има тук — горе и долу! Кой ще ти ги ползва всичките!
Говореше на турски. „Икономът“, който бе застанал встрани от нас, се поклони в знак на съгласие и потвърди на арабски:
— Право, много право!
Ама що за поклон беше това! Никога не бях виждал такъв и никога нямаше да имам възможност да видя подобен, защото на тая земя се ражда само един векилхарч Селим. Когато наведе горната част на тялото си, той го стори така поривисто и с такава сила, сякаш някой го откъсна от дългите му пергели и го запрати към земята. Същевременно се разлюля във всичките си стави и прешлени. Заприлича ми на някоя трепетлика или осика, през чиито клони и листа вятърът е повял с внезапен порив. Дългият кафтан от своя страна се раздвижи по неописуем начин — горе-долу като платното в театъра, с чиято помощ се наподобява движение на морски вълни. Човек оставаше с чувството, че всяко от ребрата на този мъж е лишено от физическа връзка с тялото и се изстрелва в собствена посока в разни скокове и салта, които ответните места на кафтана бяха принудени да следват.