Ловци на кости

До Джелим пристъпи Филиад, понесъл ръкавици с железни люспи, кръгъл щит и шлем с решетъчни набузници и забрало.

Баратол взе ръкавиците и ги нахлузи. Застъпващите се люспи покриваха ръцете му до лактите и завършваха с капачета за лактите. Отвътре имаха по една желязна пръчка, от китката до капачката. Той ги стегна здраво, после взе шлема и се намръщи.

— Забравил си плъстената подложка. — Върна му го. — Дай ми щита. Стегни го над лакътя ми, проклет да си, Филиад. По-здраво. Добре.

После посегна за брадвата. На Джелим му трябваха двете ръце и цялата сила, за да вдигне оръжието достатъчно високо, та Баратол да може да хлъзне дясната си ръка през верижния клуп и да го увие два пъти около китката си. После ковачът стисна дръжката и надигна брадвата без видимо усилие.

И рече:

— Махайте се оттук.

Кулат остана.

— Идват, Баратол.

Ковачът не беше откъснал поглед от фигурите.

— Не съм чак толкова сляп, старче.

— Сигурно си, да застанеш тук. Казваш, че го знаеш племето — да не би за тебе да са дошли? Някоя стара мъст?

— Възможно е — отвърна Баратол. — Ако е тъй, тогава вас би трябвало да ви оставят на мира. Щом приключат с мен, ще си идат.

— Защо си толкова сигурен?

— Не съм. — Баратол надигна брадвата в готовност. — С Т’лан Имасс човек никога не може да е сигурен.

Първа книга Хилядопръстият бог

Вървях по лъкатушеща пътека в долината,
където ниски каменни стени деляха ферми и владения
и всяка нива и имот на мястото стоеше си във плана,
така че всеки тукашен в ума си да го побере
и да го води той във пътя дневен, знак да му даде,
ръка позната да му подаде в потайна доба,
та да го върне до познатия му праг
и весело подскачащите псета.
Вървях, но ето спря ме вик на старец,
прегърбен и отруден, търпелив,
усмихнат да прикрие подозрението си,
и го запитах да ми каже всичко, гдето знае
за местностите там, на запад, зад клисурата,
и с радост той отвърна ми, че има градища
огромни и гъмжащи с всякаква чудатост,
че цар там властвал, а и жречества враждебни,
дори веднъж видял бил, каза,
огромен облак прах, въздигнал се от
воинство, потеглило на битка
нанякъде към юга мразовит, бе сигурен старикът,
и аз премислих всичко, гдето знае,
а то не беше много, не бе излизал той от долината
от раждането си до днешен ден,
и честно казано, така не беше и разбрал,
че планът е за низшите навсякъде, по всяко време,
а любопитството остава ненаточено, ръждиво;
макар и да намери дъх да ме попита
аз кой съм и как дотука чак съм стигнал, и накъде
във тия времена съм се запътил, и изслуша
с усмивка гаснеща,
че тръгнал съм накъм гъмжащите градища,
ала съм длъжен първом да премина тук,
и още ли не е съзрял, че псетата му, весели доскоро,
нападали са мъртви по земята,
защото дозволено ми е да отвърна, видиш ли,
че съм вестител на Богинята на мора и това, уви,
е доказателство за още по-мащабен план.

„Дозволено от Полиел“

Фишер кел Тат

1.

Улиците днес гъмжат от лъжи.

Върховен маг Тайсхрен,

Коронацията на императрица Ласийн,

Записано от Имперския историк Дюйкър

1164 г. от Съня на Бърн

Петдесет и осми ден от Екзекуцията на Ша’ик

Капризни ветрове бяха вдигнали прахоляка и всички, които стигаха до източната порта на Ерлитан откъм сушата, бяха покрити, дрехи, лица и ръце, с цвета на червените пясъчни хълмове. Търговци, поклонници, говедари и пътници изникваха като привидения пред стражите един след друг от вихрещата се мъгла, навели глави и прегърбени, дотътрили се до завета на портата, присвили очи зад гънките зацапан лен. Стада кози с ръждива козина се мъкнеха след пастирите, коне и волове прииждаха отпуснали глави и с кръгове полепнала зърниста прах около ноздрите и очите, фургони скърцаха и пясъкът се сипеше между просъхналите дъски на дъната им. Стражите бдяха на поста си и мислеха само за края му и за баните, ястията и топлите тела, които щяха да последват като подобаваща награда за издържаната служба.

Жената, която дойде пеш, беше забелязана, но по съвсем погрешни причини. Загърната в плътна коприна, с лице, скрито под воала, все пак заслужаваше да й обърне човек внимание, макар само заради изящната й походка и полюшващите се бедра. Стражите, като мъже подвластни на въображението, прибавяха останалото.