Тя веднага забеляза вниманието им и го разбра достатъчно добре, за да я притесни. По-проблематично щеше да е, ако бяха жени. Като едното нищо можеха да се зачудят защо влиза в града точно през тази порта, защо е стигнала дотук, и то пеш, точно по този път, който криволичеше левга след левга през насечени, буквално безжизнени хълмове, а сетне продължаваше още левги наред през обрасъл с храсталаци пущинак. Пристигане, прочие, още по-необичайно заради това, че не носеше никакви продукти, а меката кожа на обущата й беше почти изтрита. Ако стражите се бяха оказали жени, щяха да я спрат и тя щеше да се изправи пред някои трудни въпроси, на никой от които не бе подготвена да отговори убедително.
Толкова по-добре за стражите, че не бяха жени. И толкова по-добре за изкусителното мъжко въображение в погледите им, проследили я по улицата, погледи, лишени от подозрение, ала трескаво разсъбличащи закръгленото й тяло с всяко полюшване на бедрата й — движение, което тя съвсем леко попресилваше.
Тя стигна до една пресечка, зави наляво и се скри от погледите им. Вятърът в града бе по-слаб, макар ситната прах да продължаваше да се носи и да загръща всичко в едноцветен пласт. Жената продължи през тълпите, вървеше по постепенно свиващата се спирала право към Джен’раб, централния хълм на Ерлитан, огромната развалина, обитавана почти само от паразити — както от четирикракия, така и от двукракия вид. Когато най-сетне пред очите й се откроиха рухналите сгради, намери една странноприемница, не особено представителна на вид и без амбиция за нещо повече от местно заведение, приютило няколко курви в стаите на втория етаж и десетина редовни посетители в кръчмата на уличното ниво.
До входа на странноприемницата имаше сводест проход към малка градина. Жената пристъпи в него, изтупа прахта от дрехите си, а после отиде до плиткото езерце със затлачена вода под едва църцорещия чучур и наплиска лицето си, колкото да премахне сърбежа от очите си.
После се върна през прохода и влезе в кръчмата.
Сумрачно. Пушек от огнища, светилници, дъранг, итралби и ръждивец се носеше на гъсти пластове под ниския варосан таван. Три четвърти пълно и всички маси заети. Някакъв младок я беше изпреварил преди няколко мига на влизане и сега задъхан описваше някакво премеждие, което едва преживял. Докато минаваше покрай младежа и слушателите му, жената си позволи бегла усмивка — може би се получи по-тъжна, отколкото го желаеше.
Намери място при тезгяха и махна на кръчмаря. Той я изгледа напрегнато, докато му поръчваше на изряден ерлийски бутилка оризово вино.
Но щом чу молбата й, бръкна под тезгяха, там изтракаха няколко бутилки, и отвърна на малазански:
— Дано не очакваш нещо кой знае какво, момиче. — Изправи се, избърса прахта от глинената бутилка и се вторачи в запушалката. — Тая поне още е запечатана.
— Ще свърши работа — каза тя на местния диалект и остави на тезгяха три сребърни полумесеца.
— Всичкото ли се каниш да го изпиеш?
— Ще ми трябва и стая горе, в която да допълзя — отвърна тя, издърпа запушалката и докато кръчмарят й подаваше тенекиена чаша, добави: — С резе.
— Опонн ти се усмихва значи. Една тъкмо се освободи.
— Хубаво.
— От армията на Дужек ли си? — попита мъжът.
Тя си наля пълна доза от кехлибареното, леко потъмняло вино.
— Не. Тя тука ли е?
— Опашката — отвърна той. — Ядрото им отпраши преди шест дни. Оставиха гарнизон, разбира се. Точно затуй се чудех…
— Не съм от никоя армия.
Тонът й, някак странно хладен и равнодушен, го накара да замълчи и той тръгна да обслужи друг клиент.
Тя отпи. После здраво наблегна на бутилката. Светлината навън помръкваше и в кръчмата ставаше все по-претъпкано, гласовете все по-шумни, лакти и рамене я подбутваха от двете страни повече, отколкото беше нужно. Пренебрегна две-три опипвания, забила очи в чашата пред себе си.
Най-сетне привърши, стана и тръгна — олюляваше се — през гъмжилото от тела. Стигна до стълбите. Заизкачва се предпазливо, с една ръка на хлъзгавия парапет. Смътно усещаше — нищо изненадващо, — че някой е тръгнал подире й.
На площадката опря гръб на стената.
Непознатият се доближи, все така глупаво ухилен… и усмивката му замръзна, щом върхът на ножа се опря в кожата под лявото му око.
— Връщай се долу — рече жената.
Капка кръв потече по бузата на мъжа, сбра се гъста по ръба на брадичката му. Той се разтрепери и примижа, щом острието влезе по-надълбоко, и прошепна:
— Моля те…
Тя леко завъртя и върхът разпра бузата на мъжа, за щастие надолу, вместо нагоре към окото му. Той извика и залитна назад, вдигнал ръце в опит да спре потеклата кръв, после заслиза със залитане по стълбите.