Отдолу се разнесоха викове и дрезгав смях.
Жената огледа ножа в ръката си, зачудена откъде се е появил и чия кръв е лъснала по него.
Все едно.
Тръгна да търси стаята си и по някое време я намери.
Силната прашна буря беше естествена, породила се на Джаг Одан и кръжащите в сърцето на субконтинента Седемте града вихри. Ветровете пометоха на север, покрай източната страна на хълмове, скални зъбери и стари планински хребети, обкръжили Святата пустиня Рараку — пустиня, вече превърнала се в море — и се оказаха въвлечени във война на мълнии по ръба на хребетите, видима откъм градовете Пан’поцун и Г’данисбан. После бурята възви на запад, разпери гърчави ръце и една от тях връхлетя върху Ерлитан, преди да се отвее над Ерлитанското море, а друга стигна до град Пур Атрий. След това бурята се завихри обратно към сушата, отново набра сила и заби в северните склонове на планините Талас и почти отнесе градовете Хатра и Ю’Гатан, преди най-сетне отново да свърне на юг. Естествена буря — навярно последен дар от древните духове на Рараку.
Бягащата армия на Леоман от Вършачите беше приела този дар. Препускаха през този неумолим вятър от дни, дните се проточваха в седмици, а светът напред се сливаше във вал от надвиснал пясък, още по-горчив с това, че напомняше на оцелелите за възлюбления им Вихър, чука на Ша’ик и Дрижна на Апокалипсиса. И все пак дори в тази горчивина имаше живот. Имаше спасение.
Малазанската армия на Тавори продължаваше да ги преследва — без излишна припряност, не и след безразсъдната глупост, проявена веднага след смъртта на Ша’ик и съкрушаването на въстанието. Преследването вече беше премерена акция, тактическо дебнене на последната организирана сила, противопоставена на империята. Сила, обсебена от вярата, че притежава Свещената книга на Дрижна, последния артефакт, вдъхващ надежда в душите на съкрушените в битка въстаници на Седемте града.
Макар и да не я притежаваше, Леоман от Вършачите проклинаше тази книга ката ден. С почти религиозно рвение и смайващо въображение ръмжеше проклятията си, а пищящият вятър за щастие отнасяше думите тъй, че само Коураб Билан Тену’алас, който препускаше до своя командир, можеше да ги чуе. Омръзнеше ли му тирадата, Леоман започваше да ръси от сложни по-сложни схеми как ще унищожи книгата само да му попадне в ръцете. С огън, с конска пикня, с жлъч, с морантски огън, в корема на дракон… докато на Коураб не му писнеше и не свърнеше встрани, за да продължи ездата в по-благоразумната компания на приятелите си въстаници.
А те започваха да го тормозят с ужасни въпроси. И хвърляха тревожни погледи към Леоман. Какво говори той?
Молитви реди, отвръщаше Коураб. Нашият командир се моли на Дрижна по цял ден. Леоман от Вършачите е благочестив правоверен, така им казваше.
Толкова благочестив, колкото можеше да се очаква. Въстанието рухваше, пометено от ветровете. Градове падаха един след друг пред имперските армии и кораби. Граждани се обръщаха срещу съседите си в ревностното си старание да посочат престъпници, които да отговарят за многобройните зверства, извършени по време на бунта. Доскорошни герои и дребни тирани биваха избутвани пред окупаторите и жаждата за кръв бе неутолима. Такива мрачни вести стигаха до тях от керваните, които срещаха и настигаха, докато бягаха и бягаха все напред. И с всяка такава вест лицето на Леоман помръкваше още повече, все едно единственото което можеше да стори, бе да стегне още по-здраво яростта у себе си.
От разочарованието е, казваше си Коураб и всеки път придружаваше мисълта с дълга въздишка. Хората на Седемте града бързо зарязваха свободата, придобита с цената на толкова много жертви, и тази истина бе горчива, най-позорното доказателство колко мръсна е човешката природа. И какво, цялата работа за нищо? Как можеше един благочестив воин да не изпитва изгарящо душата разочарование? Колко десетки хиляди хора бяха загинали? За какво?
Ето защо, Коураб си казваше, че разбира своя командир. Разбираше, че Леоман не може да се откаже, все още не, може би никога. Това, че се беше вкопчил в бляна, даваше смисъл на всичко случило се.
Сложни мисли. Много часове Коураб се беше мръщил, докато се мъчеше да се добере до тях, да постигне този необикновен скок в ума на друг човек, да погледне макар и за миг през неговите очи, преди да отстъпи смирен и объркан. И беше успял да зърне онова, което превръща някои хора във велики водачи, било на бойното поле или в държавните дела. Способността на разума им да сменя перспективите, да вижда нещата от всичките им страни. Докато единственото, което самият Коураб можеше да постигне, честно казано, бе да се вкопчи в една-единствена гледна точка — неговата си — сред толкова много обърканост в този свят, готов да се срути върху него.